Усещаш Ли Сърцето Ми?

Глава 4

Когато напуснах работата си като медицинска сестра след осем години дейност, колегите ми организираха празненство – изненада. Участваха и лекарите, на смени, за да не оставят приетите в болницата пациенти без надзор. Трая около един час. Шестдесет минути шум и радост, които другите изпитваха вместо мен. Бяха ме събудили от летаргията, поставяйки ме за първи път с центъра на вниманието, затруднявайки заминаването ми още повече. През годините бях разбрала, че когато ти подготвят празненство, то е, защото изпитват известна симпатия към теб. Те я наричаха приятелство. Затова бях проумяла, че приятелството е онова примитивно чувство, което се изпитва към някой човек и с което се споделя определено нещо, един вид човешка връзка. Предполагам тогава, че през младежките ми години съм имала някое и друго приятелство, но съм била прекалено сурова, за да си дам сметка за това. Или пък не, може би ставаше въпрос само за съжителство, за взаимно приемане и понасяне, което не отива отвъд обикновения поздрав или споделянето на някой и друг час игра. Ако приятел е онзи, който се грижи за теб, който дели с теб радости и страхове, тогава този мой приятел беше плюшената ми играчка, подарък от чудовището, който ме пазеше от същото това чудовище, докато можеше. Баща ми чудовището, ми беше подарил единственото ми защитното оръжие, за да се защитя от него. Беше ми подарил приятелство, направено от плат и изкуствен косъм, защото той не би могъл да ми даде нищо повече. Мой приятел беше и Райън, милото момче, което беше успяло да ме накара да изпитам тръпка, макар и от непознато за мен естество.

Разрязаха една декорирана торта, която носеше името ми и пожелание за бъдещето ми, написани с черен шоколадов щрих. Кое бъдеще? И преди всичко, бъдеще за кого? Сипаха безалкохолни напитки в пластмасови чаши, бърбореха като побеснели, пияни хора на селски събор. За кратко мисълта ми се насочи към нощите с плач, когато баща ми се връщаше у дома и изливаше гнева си върху примиреното тяло на майка ми, очакващо го в леглото, готово да приеме за пореден път съдбата си. „Блажени страдащите, защото ще видят царството небесно“ звучеше от олтара в църквата. И когато чуваше тези думи, тя се усмихваше, приемаше живота си такъв, какъвто ѝ беше отреден, успокоена от това, че всеки юмрук, шамар или ритник, я доближава все повече до дверите на онзи, толкова красиво описан рай от хората. В този рай никога нямаше да допуснат чудовищата. Някой забеляза, че в сред глъчката, една предателска сълза се плъзна от непокорните ми клепачи и се спусна надолу, следвайки профила на лицето ми. Казаха ми „Радваме се да видим, че си развълнувана от празника, ще ни липсваш много, знаеш ли?“. Отново не ме бяха разбрали, не ме познаваха изобщо, не споделяхме нищо. Значи, не можеше да се смятаме за приятели. Това толкова важно чувство, нямаше за нас никакво значение. Болницата беше преобразена в бордей, кикотът и виковете ме караха да си мисля, че тези хора са по-скоро доволни от заминаването ми, от избора ми да се махна по моя собствена воля. Бях неудобна за всички, прекалено различна и затова анормална. Някои от тях композираха влак, издавайки лишени от смисъл и музикалност за мен тонове, всеки с притегнати ръце и длани на раменете на предния, „началник влака“ беше с фуния надяната на главата. Приличаше на сладолед паднал на земята. Една умела ръка беше изписала върху фунията с красива калиграфия думите „Никога няма да те забравим, Мелани!“, за миг повярвах в това. Накрая на празника, когато лудите се върнаха в килиите си, за да пресметнат стойността на заболяванията си, забелязах фунията, нагъната и захвърлена в кошчето за боклук. Успях да видя името си сред гънките, замазано с фъстъчено масло. Усмихнах се, плаках, не помня добре. Хвърлих отгоре други остатъци от празненството, докато покрих напълно името си, заличавайки всяка следа. Огледах творбата си, въздъхнах удовлетворена, навих един лист с имена и телефонни номера, които някои хора ми бяха дали, казвайки ми „обещай ми, че ще държим връзка!“. В главата ми всичко това звучеше по-скоро като заплаха, отколкото като приятелска покана, продиктувана от истински интерес към мен. Изхвърлих го с остатъците от смачкана хартия, защото това беше мястото му, така се допълваше. Затваряйки кошчето, започнах да забравям. Забравях ги, както всички останали щяха да направят с мен след няколко часа. Ако съществуваше рай, можеше да се срещнем там, при положение, че адът не ме засмучеше преди това. Така, колкото да се позабавлява още малко с мен. Не срещнах повече никого от тях през целия си живот, не знаех кой е оцелял след онзи ден, след онази бегла еуфория по каталог. Освен един човек - Мелани. Дори и адът ме беше отхвърлил, дори и на дяволът не му беше вече забавно с мен.

Онази вечер се върнах у дома изморена. Щеше ми се да си приготвя багажа и да замина същата вечер нанякъде, без дори да знам къде, така беше модерно. Много млади хора го правеха, беше почти задължително за тези, които бяха успели да сложат нещо настрана. Значи можех да го направя и аз. Но отложих приготвянето на багажа, отложих заминаването си за по-добри времена. Оставих подаръка, който ми бяха дали преди да се сбогуваме и да ми пожелаят „късмет в бъдещето“ - една фраза с лек вкус на примирение и носеща в себе си горчива нотка, казваща „от днес нататък вече не си наша работа“. Подариха ми часовник. Подаряваха часовници и на тези, които си тръгнаха преди мен, на младоженците, на тези, на които им се раждаха деца. Защо винаги се подарява часовник? Наистина ли е толкова важно да се напомня на човек, че е предопределено времето му да минава и че накрая ще отмине, както срока на годност на опаковка от мляко, захвърлено на дъното на контейнера в някой малък, провинциален магазин? Само на погребения не се подарява часовник на починалия, може би, защото за него времето не съществува повече. Времето е нищо сравнено с вечността, която го притежава. Отворих пакета, погледнах часовника, показваше точното време. Някой се беше погрижил да го настрои, за да бъде готов за ползване и именно, за да не се налага аз да си губя времето. Губене на време, за да настроиш времето, какъв парадокс! Поставих затворената кутия на лавицата на камината, откъдето щях да го взема преди да потегля. Може би.

Глава 5

Кливлънд беше вече близо. Синди беше задрямала по време на последния участък от пътуването. Бяхме останали само ние двете във вагона, наблюдавах я внимателно, защото тя не можеше да ме види. Завиждах ѝ, защото изглеждаше щастлива, сигурна в себе си и в живота си. Едно по-младо момиче от мен, което беше живяло повече отколкото аз можех да си представя, което беше направило съзнателен избор да хване живота си здраво в ръце. „Нейният“ живот. Питах се поради каква причина бях говорила с нея, отговаряйки на въпросите ѝ и задавайки на свой ред други на нея. Не намирах отговор на този въпрос. Видимо не се познавах достатъчно. Потях се, независимо че свеж въздух от турбините изпълваше вагона и пронизваше до кости. Тя беше спокойна, блажено люляна от сънищата си. После влакът намали, придружен от досадното скриптене на колелата и спирачките, същото, което предшества пристигането на гарата. Синди се събуди и протегна ръце, както правех и аз всяка сутрин като дете, в първите секунди след пробуждането, когато нощните ми страхове oще не бяха се появили в съзнанието ми, за да ми напомнят каква е действителността ми. Усмихна ми се.

«Паднах като посечена, извинявай!».

Отвърнах на усмивката и с моята. Бях искрена и учудена от това едновременно.

«Малко си почина», потвърдих аз. Тя кимна.

«А ти какво прави?».

«Гледах през прозореца».

«През цялото време? Колко съм спала?».

Погледнах часовника.

«Почти два часа».

«Олеле! Не е зле!».

Не разбирах какво има предвид. Какво не беше „зле“? Това, че е спала почти два часа върху една движеща се купчина желязо някъде из полетата на Охайо? Погледнах я набръчквайки чело.

«Часовникът ти! Не е зле!».

«Ах, благодаря. Подарък ми е».

«От приятеля ти?».

Наведох поглед. Това момиче изравяше бавно всички трупове, които аз търпеливо и с посвещение, мъчително бях покрила със пръст и забравила. Отговорих половинчато.

«Нямам приятел, сама съм. Това е подарък от колегите ми в болницата, подариха ми го в деня на напускането ми, по време на празненството за изпращането ми».

Тя ме погледна, измервайки ме от главата до стъпалата. Наблюдаваше ме, чувствах се изучавана в детайли като експериментална мишка в лаборатория, на която са инжектирали смъртоносен вирус и трябва да се изчисли необходимото време за смъртта й. Внезапно сякаш загуби интерес към часовника ми, сега се беше съсредоточила върху мен, върху вида ми, върху нещастието ми, така, както тя ги усещаше в този момент. Може би обмисляше дали да не се „жертва“ за мен, да хване веслата на живота ми, за да го насочи нанякъде. „Моят“ живот, още веднъж. Вдигнах отново бариерата или малкото което оставаше от нея, не исках да страдам пак. Вече бях станала експерт и разпознавах симптомите, които предшестваха появата на болката, без колебание. Що се отнася до страданието, бях непогрешима, на мен можеше да се разчита. Реших, че това ще си остане само една среща по време на едно пътуване. Нямаше да отида в дома й с нея. Или може би да, за няколко часа, няколко дена, няколко години или завинаги.

Влакът спря и един глас от запис разгласи във вагоните, че сме пристигнали. Синди стана и напъха старателно ризата си в панталоните. Беше странно спретната след всичките часове прекарани в седене. Усетих парфюма й. Беше свеж, сякаш току-що напръскан. В този момент забелязах двата големи куфара, които носеше по време на пътуването, учудих се как можеше да ги носи сама, без ничия помощ. Станах и усетих, че от тялото ми се носи неприятна миризма на пот. Така се засрамих, че реших да седна отново. Щях да изчакам тя да излезе от вагона, за да стана отново, без опасения, че ще умириша въздуха на канал. Но нея изобщо не я интересуваше. Може би беше разбрала проблема ми или пък, не. Така и никога не разбрах.

«Отивам напред, ще се видим отвън», каза тя с усмивка.

«Добре, взимам си куфара и ще те настигна».

Тя ме погледна докато протягах ръце към багажното отделение разположено високо над главата ми. Не се помръдна.

«Това ли е? Това ли е целия ти багаж?».

«Да. Взех само някои неща. Останалото го оставих у дома, няма да ми трябва тук». Лицето ѝ реагира с учудено изражение.

«Както кажеш, Мел! Хайде, да тръгваме преди конят да е потеглил с магаретата върху себе си!».

«Моля?».

«Нищо, така се казва тук! Ние сме магаретата, туй то!».

Избухна в смях, видимо беше щастлива, че се завръща у дома, за да продължи да живее, собствения си живот. А и за да повлече със себе си и остатъците от моето съществувание. Ходеше пред мен, а аз я следвах, както куче свързано с невидима каишка следва господаря си. Възхищавах се на красивото ѝ двадесет и пет годишно тяло, завиждах на фигурата ѝ, която сякаш беше изваяна от умелите ръце на скулптор. Бюстът ѝ беше щедър, дупето стегнато, красивите ѝ дълги и прави крака, изпълваха перфектно тесните дънки. За момент докоснах ханша си и фантазията ми моментално се изпари. Само завистта остана да ме държи за ръка, отново и не за последен път.

През изминалите години в колежа, независимо от всичко, успях да постигна някои успехи в личен план. Бях образцова студентка, едно от онези момичета, които винаги са спретнати, с чиста и винаги изгладена якичка, винаги с подготвени уроци и написани домашни. Освен това, аз не общувах с никого. По мой избор, както и по неволя, така и никога не взех участие в никоя от групите, които оживяваха студентското градче. Поради тази причина, предполагам, повечето от състудентките ми завиждаха и ме сочеха като подмазвачка. Една от тези, които зад ангелското си лице крие лични интереси и задни мисли. Някои от тези мнения ставаха все по-категорични с времето и специално едно от тях, може би най-злепоставящото за една жена от тогавашното време, стигна до ушите на ректора. Той познаваше отлично студентския ми път, успехите ми в учението и поведението ми, както в института, така и навън. Преди всичко обаче, познаваше баща ми и характера му. Бяха служили по време на войната заедно и той също помнеше сърцераздирателната сцена с баща ми, който държи в ръцете си умиращия си другар, опитвайки да сдържи сълзите си, отчаянието и страха. След като се беше върнал обаче у дома при близките си, този мъж беше успял да забрави всичко, беше започнал брилянтна академична кариера, за да стане после ректор на същия институт. Може би и затова се погрижи да ме държи под закрилническото си крило, защитавайки ме от всички и от всичко. Заради поста си в института обаче, не можеше да върши всичко публично. Един ден ме извика в офиса си, с баналната причина да ме попита какви намерения имам за бъдещето си и да ми предложи изследователска работа в института, след като приключа следването си. Спомена ми за слуховете, които чул за мен, предоставени му от негова довереница, както я нарече.

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «ЛитРес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на ЛитРес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.