Една Пленителна Целувка

Посвещение

Тази книга се посвещава на всички, които са пострадали несправедливоили са били преследвани, защото са различни. Светът се нуждае от повече доброта – нека това започне с всеки един от нас и да се разпространи по целия свят.

Серията Дами и негодници

Скандални начинания

Скандални намерения

Скандално изкупление

Скандален единак

Очаквайте скоро в поредицата "Дами и негодници"

Скандална връзка

Серия Любовни легенди

Омагьосана от Графа

Запленена от капитана

Примамен от лейди Елиана

Пленена от Херцога

Серията Лейди Арчърс Крийд

**Аманда Мариел пише с Кристина Макнайт**.

Теодора

Джорджина

Аделин

Жозефин

Кутията на Лейди Арчър

Серията Скандал и любов

Обичай само за мен

Очаквайте скоро в серията Скандал и Любов

Намери ме любов

Серията целувката на единака

Нейният перфектен единак

Следващи издания към поредицата "Целувката на единака"

Нейният перфектен негодник

Съвършеният хелион

Самостоятелни заглавия

Наследството на любовта

Едно лунно пътешествие

Скоро предстоят

Една пленителна целувка

Клубът на злия Граф

**Заглавия от Аманда Мариел**

Графът на Грейсън

Следващи заглавия към Клуба на злия граф

Графът на Еджмор

Свързани с целувка

** Те са замислени така, че да могат да са самостоятелни**

Как да целунеш единак (Аманда Мариел)

Целувка през Коледните празници (Кристина Макнайт)

Коледната целувка на единака (Дон Броуър)

Очаквайте скоро към серията Свързани с целувка

Да откраднеш целувка от единака (Аманда Мариел)

Коледната целувка на циганката (Дон Брауър)

Коледната целувка на Херцога (Тами Андерсен)

Комплекти и антологии

Посетете www.amandamariel.com, за да видите настоящите предложения на Аманда.

Предговор

Франция, 1605 г.

Моаре се усмихна на майка си и Лили, докато месеше топка тесто за хляб. Двете стояха на тезгяха, където работеха върху собствената си топка от гъвкавата смес. Една ивица брашно покриваше бузата на Лили, докато престилката на майката беше покрита с нейните отпечатъци. Моаре си представяше, че и тя трябва да изглежда страховито, защото когато печенето приключеше, тя обикновено изглеждаше така. – Колко хляба ще направим днес?

– Не, твърде много. Шест трябва да стигнат. Майката подхвърли парчето тестото, след което започна да го меси още веднъж. – Имаме поръчка за четири хляба. Два за господарската къщата и по един за странноприемницата и г-жа Моро. – Добре ще е да имаме няколко допълнителни готови.

Кухнята се бе нагряла и на челото на Моаре избиха капчици пот, но тя не посмя да ги избърше. Тя издиша дълбоко, докато продължаваше да работи по тестото, след което погледна през прозореца. Слънцето беше високо в небето и огряваше ярко цялото село.

– Не трябва да се оплакваш, Моаре. Лили махна една паднала къдрица от челото си и така остави свежа диря от бял прах след себе си. – Колко хубаво, че толкова много от селяните купуват нашите печива.

– Не се оплаквах. Моаре се вгледа в близначката си. – Просто зададох въпрос.

Франция беше добра за нея – за всички тях. Построиха си приятен дом и устойчив живот тук през годините, откакто избягаха от Шотландия. Баща им имаше своя ковачница и леля Айлис, която преди години се превърна в тяхна майка, допълваше семейното богатство, като продаваше хляб и сладкиши.

Освен това селяните бяха любезни и ги приеха, когато семейството на Моaре се установи тук. През годините много от хората им бяха станали приятели. Дори един от градските джентълмени започна да я ухажва. Бастиен Ру започна да посещава Моаре от една седмица и тя се оказа доста увлечена по красивия млад мъж.

Разбира се, че не беше влюбена, но вярваше, че с времето между тях можеха да се развият чувства. Устните ѝ се извиха в лека усмивка при мисълта. – Всъщност се чувствам благословена.

Моаре постави хляба, върху който работеше на страна и се намръщи на Лили, докато посягаше за още брашно. – Надявам се никога да не напусна Франция.

– Наистина. Изражението на Лили се промени, а веселото ѝ изражение стана кисело мигновено. – Забрави, че съм казала нещо.

Моаре се нацупи, вътрешно изпълнена с удовлетворение. Но тревогата си проправи път. Начинът, по който Лили смени изражението си, й напомни, че не всичко е наред.

Лили беше на ръба напоследък, твърдейки, че чувства как безпокойство и страх се прокрадват в селото, и не отричаше, че виденията ѝ са зачестили. По същия начин и братята на момичетата, Самюел и Лахлан изпитваха тревожна резервираност. Лахлан никога не говореше много за способностите си, макар че беше още по-резервиран напоследък, което не харесваше на Моаре. Самюел беше най-разтревоженият от всички. Той настояваше семейството да напусне Франция, но не назоваваше причина за своите непреклонни молби.

Как ѝ се искаше да знае какво има да става.

През изминалата седмица тя имаше три видения, но нищо, което да имаше смисъл. Първите две бяха бързи проблясъци на жени, които не познаваше на места, които никога не бе виждала. Най-скорошното видение показваше съседката ѝ. Беше малко по-силно и продължи малко по-дълго, но все пак не можеше да разбере смисъла му.

Беше съседката на Моаре, вдовицата Пиер, свита в тъмен ъгъл плачеше и умоляваше някого. – Не, моля ви. Не ме разбрахте правилно. Моля ви – умоляваше тя. После видението изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Mоаре издиша бавно, отблъсквайки неспокойното чувство, което заплашваше да я остави без дъх.

– Какво има, Моаре? Лили изчисти брашното от ръцете си, докато тя се взираше в Моаре с поглед изпълнен със съчувствие. – Не се опитвай да го скриеш. Чувствам, че си разстроена и знам, че това няма нищо общо с разногласията ни.

Моаре не беше изненадана, защото Лили имаше дарбата да чувства емоциите на другите. Тя се стараеше много да подтисне притеснението и страха си през последните дни, за да не притесни Лили, както и Лахлан. Сега не ставаше въпрос за това. Тя трябваше да е откровена. – Имах видения.

Майката се наведе по-близо до тезгяха, и върху хубавите линии на лицето ѝ се изписа притеснение. – Трябва да ни кажеш какво си видяла, момиче.

– Страхувам се, че няма много за разказване. Те бяха по-скоро бързи проблясъци, които не разкриват нищо, но ме оставят с усещането, че нещо лошо предстой. Моаре погледна към входа на къщата им и звука от скърцаща врата. – Тате, вие сте си у дома... рано.

Стомахът ѝ се сви, когато Самюел и Лаклън влязоха зад него. Момчетата бяха родени като нейни братовчеди, но отдавна ѝ бяха като братя. И двамата притежавали своя специална дарба – или дарби, в случая на Лахлан, защото той имаше цели три. Самюел имаше способността да вижда цветовете на хората – да разбира намеренията на душите им.

Бащата се заразхожда в кухнята, докато Самюел затвори тежката дървена врата на селската къща. – Лахлан имаше видение.

– Както и Моаре. Майката прегърна бащата и той я целуна по главата. – Тя тъкмо разказваше на Лили и на мен за това.

– Какво видя? Лахлън и Моаре попитаха в един глас, а гласовете им отекнаха в малката стая.

Лек ужас премина през Моаре. – Първо ти – каза тя, после се свлече върху стола от обзелото я изтощение. Денят и без друго беше дълъг. Между горещината и опънатите ѝ нерви, беше ѝ дошло повече от достатъчно за един ден.

Но тя трябваше да знае какво е видял Лаклан. Подпирайки брадичката си с юмрук тя насочи вниманието си към него.

Писък изпълни стаята преди той да може да говори, а Моаре скочи на крака. – Какво, по дяволите? Тя последва баща си и Лахлан до прозореца, където майка им, Самюел и Лили бързо се присъединиха към тях.

– Толкова много страх – прошепна Лили, а гласът ѝ трепереше.

Моаре пое дълбоко дъх, а погледът ѝ се закова в сцената, която се разиграваше навън. Гърлото ѝ се стегна от ужас. С треперещи ръце, тя се хвана за перваза на прозореца.

Двама мъже държаха вдовицата Пиер и я влачеха ритайки я от дома ѝ и крещяха. Моаре преглътна с усилие и ѝ се искаше да погледне настрани, но в същото време не може да спре да гледа. Искаше да избяга на улицата. Да помогна на горката стара жена. Да настоява мъжете да я освободят. Но всичко, което можа да направи бе да се взира.

Самюел каза: – И гняв... аурите им са огнено червени.

Лили се обърна, покривайки лицето си с ръце. – Тя толкова се страхува... толкова е разстроена. Защо я водят?

– Тя е невинна... – Лахлан поклати глава.

Бащата прегърна Лили с ръка. – Ела, момичето ми. Той я насочи към един стол и ѝ помогна да седне, преди да се обърне към другите. – Лахлан, най-добре сега да кажеш на всички какво си видял.

Самюел дръпна ръката на баща си. – Трябва първо да опаковаме каквото можем и да тръгнем. Той може да разкаже на момичетата, докато пътуваме.

Майката обгърна с ръце Самюел и го придърпа към себе си. – Тихо сега.

Моаре насочи цялото си внимание към Лахлан и захапа долната си устна, докато го чакаше да проговори. Тя бе готова да се обзаложи, че видението му съвпада с нейното. Може би бе видял липсващото парче, което да превърне видяното от нея в нещо смислено.

Той погледна тавана, издишвайки бавно. – Видях това. Той посочи към прозореца. – Вдовицата Пиер бе обвинена във вещерство и завлечена навън. Той сви юмруци от двете си страни. – Тя не е вещица. Просто е една самотна стара жена.

Моаре преглътна покрай бучката в гърлото ѝ. – Аз също я видях. На тъмно, мръсно място. Тя се страхуваше и умоляваше някого.

Силната ръка на бащата се отпусна на рамото на Моаре и тя наведе главата си към ръката му.

Лахлан поклати главата. – Страхувам се, че Самюел е прав. не можем да останем тук още дълго.

Сърцето на Моаре се сви. Тя не искаше да напусне Франция – да напусне Бастиен. Тя вдигна главата си, стоейки изправена. – Защо не? Това е нашият дом.

– Ние сме изложени на по-голям риск от всеки друг тук. Лаклън я погледна, а погледа му казваше, че знае.

– Не, ние внимавахме. Моарe изправи гърба си и вирна брадичката си. – Никой не знае тайната ни.

– Видях да влачат Лили във вериги. А къщата ни гореше. Майка плачеше. Лахлан поклати главата. – Трябва да тръгнем преди моето видение да се сбъдне. Той се загледа втренчено в Моаре. – Вие знаете, както и аз, че единственият начин да спрем това е да сменим посоката.

– Аз ли? Но защо? Гласът на Лили прошепна в стаята.

Бащата погледна към майката. – Мисля, че е дошло времето, да им кажем какво се случи в Шотландия.

Майката кимна категорично. – Седнете всички.

Моаре издиша раздразнено, докато семейството ѝ се настани по местата си около старата дървена маса. – Вече знаем за Шотландия.

Сълза се отрони от окото на бащата, докато поклащаше главата си. – Не, не знаете цялата истина, момичета.

– Вижте – Майката направи пауза, хващайки ръката на бащата в своята – ние не напуснахме Шотландия, защото искахме. Ние избягахме, за да защитим вас, както и себе си.

– От какво? Лили се обърна към баща си със широко отворени очи.

Той избърса сълзата от бузата си. – Вашата майка, дано Бог даде мир на душата ѝ, заедно с бащата на Самюъл и майката на Лахлан, бяха обвинени във вещерство. Гласът му стана дрезгав от емоции, а Лили сложи ръката си в неговата, описвайки малки кръгове. – Скъпата ви майка ми каза да защитавам слабите, каза той, когато погледна жената, която сега наричаше майка и „ваша леля Айлис“.

Майката се намръщи, а очите й блестяха пълни със сълзи. – Хората не разбираха дарбите им, и още повече не биха разбрали вашите. Затова ви учихме да ги криете. Не знам как ще ни открият, но Лаклан и Самюел са прави. Трябва да тръгваме.

Столът на Лахлан одраскал пода, докато той се наместваше. – Какво за моя баща?

– Всичко е много тъжно. Майката сведе глава и раменете ѝ трепереха. – Тълпата, която дойде след майка ти удари баща ти толкова силно, че той нямаше никакъв шанс. Подсмърчайки, майката вдигна глава, за да срещне погледа на Лаклан. – Може би е било благословия, защото той е избегнал кладата.

Сърцето на Моаре биеше силно. Нейната майка e била изгорена – обвинена в това, че е вещица... и убита.

Тя искаше да крещи, да избяга, да забрави всичко, което ѝ казаха. Тя знаеше, че майка ѝ е починала заедно с другите, но винаги ѝ е било казвано, че е било нещастен случай. Нищо повече. Тя стисна ръцете си в скута си и се втренчи в баща си. – И сега същата съдба ли ще ни сполети?

– Не. Самюел стана. – Никой не е дошъл още. Трябва да тръгнем преди те да дойдат.

Майката кимна, докато се изправяше на крака. – Бързо сега. Вземете само това, което трябва, и нищо повече, отколкото можете да носите.

Лили спря на половината на пътя до кухнята и се обърна към родителите си. – Къде ще отидем? В Испания, както и другите ли?

– Не – поклати глава бащата – Ще пътуваме по брега пеша, после ще се качим на кораб за Англия.

– Сега побързайте. Майката махна с ръце към вратата на кухнята.

Моаре изтича след Лили, влизайки в спалнята им точно зад нея. Никоя не губеше време да говори, докато пълнеха това, което им трябваше в раници. Изпълнила задачата Моаре стоеше близо до вратата и гледаше Лили. Сладката ѝ сестра се тресеше от главата до петите докато си опаковаше багажа. Тока ли щяха да бъдат нещата до края на живота им? Винаги ли щяха да крият дарбите си? В очакване на деня, в който ще трябва да оставят всичко след себе си отново? А бъдещите им деца?

Моаре затвори очи срещу мислите и емоциите, които бушуваха в нея. Имаше много неща, които тя не можеше да контролира, но взе решение в този момент. Бог ѝ беше свидетел, тя щеше да контролира нещата, които можеше.

Щеше да се погрижи да не предаде дарбата си, и децата й да нямат нейните тревоги. Моаре никога нямаше да се омъжи. Никога нямаше да има собствено семейство.

– Моаре.

Тя отвори очи и видя Лили да стои до нея, с раница в ръка. – Готова ли си? – попита Моаре.

Лили кимна и мина покрай нея, след това се завъртя, за да е с лице към нея и спря. – Какво си мислеше преди малко.

– Че никога няма да се омъжа. – Каза Моаре.

Лили наклони главата си съвсем леко. – Но разбира се, ще се омъжиш.

– Не, няма. Защото отказвам родя деца в такъв жесток свят. Моаре сви раменете си и повдигна брадичката си. – Няма да подложа едно невинен създание на това. Тя махна ръката си в пространството около тях. – Не искам да се тревожат за сигурността си или за моята.

Лили я гледаше втренчено, а кристално-сините ѝ очи бяха пълни със съчувствие. – Разбирам, макар да се надявам да размислиш някой ден.

– Няма да го направя. Никога. Моаре силно разклати главата. – Това, което имаме не е дарба. То е проклятие.

Лили въздъхна. – Грешиш и някой ден ще разбереш.

Моаре поклати глава докато последва Лили в стаята. Тя не знаеше какъв ще бъде животът им след минути, но беше решена да следва своя път. Тя щеше да живее в самота. Живот на старо мома и неспособна да предаде проклятието си. Нямаше да има кръв по ръцете си.

Нищо не би я убедило в обратното.