Ндура. Дете На Дъждовната Гора

ДЕН 2

КАК ОТКРИВАМ ЧУДЕСАТА НА ДЖЪДОВНАТА ГОРА

– Не, не го убивайте! – извиках, треперейки конвулсивно, което предизвика падането ми от дървото с тупване.

Отърсих се, бягайки от собствените си призраци, пренебрегвайки болката от падането. Огледах се от всички страни, напълно дезориентиран и за миг неподвижен, присвит, хленчещ като тежко ранено животно. Докато разтривах наранения си гръб, разбрах, че това е било кошмар, един съвсем реалистичен кошмар, като се има предвид, че преживях отново смъртта на Хуан, катастрофата на самолета, отново безжизненото тяло на Алекс в ръцете ми. Потта се стичаше по челото ми, ръцете ми трепереха. Поех дълбоко въздух и реших да тръгна, просто исках да се отдалеча възможно най-много от самолета, в който бях загубил част от живота си. Миналото ми беше ужасяващо, а бъдещето ми мрачно.

Гърбът ме болеше много заради позата, която бях заел, заради падането или и заради двете едновременно и бях малко разстроен. Покатерих се пъшкайки, за да взема раниците и установих, че раницата с храна липсва. Така подскочих от изумление, че замалко да падна от дървото отново. Без тази раница бях за никъде. Потърсих уплашен сред клоните и когато си помислих, че никога няма да я намеря, видях, че е паднала на земята и цялото ѝ съдържание беше разпиляно. Възможно е да я бях хвърлил аз, повличайки я при падането ми или шавайки през нощта. Слязох внимателно с другата раница на рамо и събрах всичко, което намерих: три кена с безалкохолно, сандвич със салам, няколко нахапани бисквитки, пълни с мравки, кутия с малки пакетчета сол за салати и двете кутии, които се оказаха пълни със сладко от дюля. Останалите неща бяха изчезнали; предполагам, че ги бяха взели животните. Това ме наведе на мисълта, че е паднала през нощта.

Реших да направя опис на всичко, което носех, за да видя какво можеше да ми бъде от полза и да изхвърля онова, което не можеше. Нямаше смисъл да нося ненужна тежест и имах трябваше да знам с какви средства можех да разполагам. В раницата си, освен храната, носех ножа, който бях купил за баща ми, всички дървени фигурки, пътеводител за Централна Африка, пакет носни кърпички, бинокъл с размер 8х30, платнена шапка в цвят каки и тениска с надпис „Обичам Намибия“. От аптечката ми оставаше кутия с наполовина наченат аспирин, цяла кутия с лекарство против диария, бинт, три пластира и няколко хапчета против прилошаване. Като не броим, разбира се, документите. В раницата на Хуан имаше бяха и неговите документи, а освен тях и трите одеяла и възглавница от самолета, малка книжка с фрази на суахили, слънчевите му очила, шапка, няколко шоколадови пръчици, почти празна еднолитрова пластмасова бутилка за вода, вилица, голяма дървена фигура на слон и други по-малки, почти пълна кутия цигари и запалка.

Не можех да нося две раници, затова прибрах в моята всичко, което беше в по-добро състояние, с изключение на едно от одеялата, възглавницата, която заемаше много място и всички дървени фигурки, които бяха безполезни в тази среда; всичко това зарових и покрих с шума и клони. Докато изхвърлях някои неща, си спомнях хората за които бяха предназначени; Елена, семейството ми, приятелите ми, Алекс, Хуан... и не след дълго отново започнах да плача. Никога повече нямаше да ги видя, никого от тях. Е, скоро щях да видя Алекс и Хуан, в рая или където и там се ходи след смъртта.

Изпих разтопените от горещината шоколадови блокчета в този момент, почиствайки опаковката с език, докато не остана никаква следа. Имаха вкус на слава. Изпих и малкото вода, която беше останала в бутилката. Тогава разбрах, че трябва да спра за момент, за да помисля за следващите стъпки. В съзнанието ми изникнаха няколко въпроса: Знаеха ли бунтовниците, че съм жив? Накъде да тръгна сега?

По отношение на първия въпрос нямах отговор. Може би бяха успели да накарат някой от пътниците да признае, че ме е видял, може би бяха претърсили околностите и бяха открили следите ми или кена, който захвърлих на земята, след като изпих съдържанието му (това беше голяма грешка, въпреки че в онзи момент мислех само как да избягам), може би бяха навсякъде и така или иначе щяха да ме намерят, може би не знаеха нищо. Каквото и да станеше оттук нататък, трябваше да се опитам да бъда по-внимателен и да оставям възможно най-малко следи, откъдето и да минех.

Относно това, накъде да отправя. Струваше ми се, че си спомням, че по време на шеметното кацане бях видял от самолета, че на хоризонта има населено място на една голяма поляна насред дъждовната гора. Това, което не знаех, беше дали това беше базата на бунтовниците или не, но беше много вероятно да е така, тъй като беше много близо до мястото, където ни нападнаха. Тъй като пътувахме от южната част на Африка в посока на север, трябваше да предположа, че ако продължа да вървя на север, ще изляза от дъждовната гора, ще стигна до друга държава и ще имам по-голям шанс да намеря помощ. Как ми липсваха моите приятели в този момент! Сега биха ми се отразили много добре ентусиазмът, оптимизмът и преливащата радост на Алекс и способността на Хуан за хладнокръвен анализ, спокойствие и решителност, когато се сблъскаше с дадена ситуация. Как имах нужда от тяхната компания, за да ми даде достатъчно смелост и да се изправя пред това непотърсено предизвикателство, което неизбежно се изправяше пред мен! С тях това би било по-лесно, дори приключение за разказване на връщане; но те бяха мъртви, убити, унищожени безмилостно като най-обикновени мухи, изтребени в пика на живота им..., а аз трябваше да оцелея на всяка цена. Копелета, кучи...! Спокойно, Хавиер, спокойно, трябваше да се опитам да запазя спокойствие, това беше единственият ми вариант, за да имам някакъв шанс. Добре, предполага се, че слънцето изгрява на изток и залязва на запад, така че ако беше изгряло горе-долу от тази страна... трябваше да тръгна в тази посока. Ако с тази система за ориентация успеех да стигна някъде, това нямаше да е умение, а чудо. Както и да е, за да се уверя, се качих предпазливо на едно от най-високите дървета, които можех да видя.

Беше лесно, тъй като имаше много клони, които да използвам като стъпала, въпреки че колкото по-високо се изкачвах, те ставаха по-малки и гъвкави, затова бях много внимателен и стъпвах точно в основата на клоните, която беше най-широката и издръжлива част. Изпъкваше над повечето и когато стигнах почти до върха, пейзажът беше смразяващ. Във всички посоки като килим се простираше зелено море, издигащо се и падащо, следващо контура на земята, имитиращо вълните, огромно протежение на живота. Само няколко самотни дървета, много по-високи от останалите, се открояваха в необятността на този гоблен, образуван от листата на безкрайните дървесни корони на дъждовната гора. Не виждах нищо освен върховете на дърветата във всички посоки, без край. Дори с помощта на бинокъла не се виждаше нищо никъде. Истината е, че това не ми помогна особено в търсенето на посоката, която да следвам. Слязох от дървото и скрих раницата на Хуан с всичко, което беше останало в нея, наполовина заровена под един паднал дънер. В последния момент реших да запазя жирафа за Елена. Ако я видех отново, исках да имам подарък за нея. Огледах се за последно, за да се уверя, че не съм оставил ясни признаци за присъствието ми и когато бях горе-долу убеден, тръгнах без особено голяма надежда. Колко много се нуждаех от приятелите си!

По време на похода се натъкнах на цветни птици, чиито гърди бяха с ярко червен цвят, а останалата част от тялото им беше зеленикава6. Прелитаха в ято от около дванадесет или петнадесет между клоните на дърветата с невероятна пъргавина. В момента, в който вдигнах малко шум, те изчезнаха от погледа ми мигновено. Само тези красиви животни успяха да ме извадят за миг от смазващото чувство на самота, с което дъждовната гора ме поразяваше безмилостно, потискащ, враждебен, безмилостен свят, в постоянен мрак, в който угнетението, унинието или потискането не бяха нищо повече от обичайни спътници.

Пътят беше труден. Непрекъснато трябваше да заобикалям или да прескачам препятствия. Понякога имаше малки поляни, но аз ги заобикалях от страх да не бъда твърде забележим. Потях се непрекъснато и бях много жаден, но не исках да изпия още един от кеновете, защото ми бяха останали само три. Сигурно беше около 25 градуса с много висока влажност, поради което усещането за задушаване и топлина се увеличаваше. За известно време съблякох тениската си, но ме нахапаха толкова много комари, че се наложи да я облека отново. Понякога дъбравата ставаше твърде гъста и трябваше да си проправям път с пръчка, която бях взел и която използвах като мачете. В тези случаи практически не напредвах, тъй като с пръчката най-много успявах да отместя клоните от пътя си, докато преминех, а не да ги отсека. Освен това, долната част на краката и предмишниците ми бяха целите в рани, получени при допир с растенията, на онези места, където дрехите ми не ме покриваха. Дори лицето ме сърбеше на различни места, знак, че и то беше надрано.

Понякога земята беше пълна с паднали клони или трупи, друг път земята беше мека, покрита с паднали листа и трябваше да внимавам да не си изкълча глезена в някоя дупка или да не се подхлъзна, защото това щеше да бъде фатално. На някои места върховете на дърветата бяха толкова близо един до друг, че възпрепятстваха преминаването на светлината, като създаваха обкръжение от светлосенки, които бяха наистина мрачни; или пък образуваха различни етажи от светлини с различни нюанси според височините. През тези места минавах уплашен, защото ми създаваха впечатлението, че непрекъснато ме нападат призраци, които всъщност бяха най-високите клони на дърветата, движещи се под звука на вятъра, който сигурно се извиваше в зеления покрив на дъждовната гора и това създаваше, между другото, един смразяващ несекващ вой, който те преследваше от всички страни. На няколко пъти дъждовната гора се сгъстяваше до такава степен, че беше абсолютно непроходима и трябваше да правя големи обходи, за да мога да продължа напред. Никога не съм вярвал, че може да има толкова много различни растения на едно място. Вече не виждах романтизма на ходенето из дъждовната гора подобно на изследователите, още повече, че исках да се махна от това място възможно най-скоро. Освен това, тъй като по принцип вдигах много шум, сърцето ми беше натежало от мисълта, че ако някой ме следваше, щеше да бъде много лесно да ме намери.

По същия начин през нощта се чуваше непрекъснат звук от всички посоки, не беше същият шум, но можеше да се чуе и бръмченето на насекоми, странни песни на птици по върховете на дърветата и някакви крясъци, които предполагах бяха на маймуни или нещо подобно. Поне смущаващите ревове не се чуваха, сигурно бяха от някой нощен ловец, или поне така ми се искаше да си мисля. За виждане, не виждах много животни, но можех да чуя всички.

Погледнах си часовника. Беше десет сутринта. Бях вървял в продължение на час и не можех повече. Коляното вече беше започнало да изпраща предупредителни сигнали, усещах, че беше леко подуто. На няколко пъти връзките ми или каквото там беше се бяха усукали и се беше наложило да ги връщам на място им с нежно, но здраво масажиране. Седнах на земята, за да си почина малко, облегнат на ствола на едно много високо дърво и разтрих коляното си с ръце. Топлината ме облекчи малко. Намирах се в една доста открита зона. Когато бях поседял известно време, видях птица на клона на едно дърво пред мен. Наподобяваше папагал с тъмносинкаво оперение, чиято единствена цветна нотка беше червеното на опашката, имаше бял ореол около очите и черна човка и издаваше почти човешки писъци7. Въртеше главата си практически във всички посоки, без да помръдва останалата част от тялото си, напомняйки ми за момичето от „Екзорсистът“. Приближи се с клатушкане до един плод на дървото и започна да го кълве. Плодът беше червеникаво-оранжев на цвят, с големина колкото длан и с форма, наподобяваща тиква.

– Ти със сигурност знаеш къде се намираш –казах си аз, – със сигурност знаеш.

Починах си за около половин час и отново тръгнах. Всеки път, когато заобиколях някоя поляна и трябваше да се върна в уж правилната посока, бях все по-убеден, че можех да се движа в кръг с години, без да си дам сметка. Всичко ми се струваше едно и също и слънцето вече не ми беше от голяма помощ. Гледах на каква височина се намирам, сравнявах спрямо часа на часовника и стигнах до заключението, че и идея си нямам какво правех. Продължих със същото темпо цяла сутрин: вървях в продължение на час и правех кратки почивки. По време на почивките четях разговорника на суахили или пътеводителя, за да ангажирам съзнанието си с нещо, вероятно би ми помогнало, за да общувам с някого при една хипотетична среща. Ставаше ми все по-трудно да стана и да продължа, коляното ме караше да накуцвам и около два часа следобед се предадох.

Всичко беше по моя вина, бях завлякъл приятелите си на това адско място, по моя вина те бяха мъртви. Ако ги бях послушал, сега щяхме да се връщаме от Италия с много снимки от Венеция и картичка от Тоскана. Аз бях виновен, за всичко бях виновен аз.

Бях жаден и стомахът ми къркореше непрекъснато. Пред мен стоеше дилема: да ям както подобава, за да възстановя силите си или да спестя предвид малкото количество храна, което имах и да рискувам да ми се случи нещо? Предполагаше се, че набавянето на храна и вода в дъждовната гора беше лесно или поне така си мислех в онези моменти, а аз бях много гладен, затова предпочетох да изпия един от кеновете с безалкохолно и да изям сандвича и нахапаните бисквити, отстранявайки мравките, като ги издухах. Залъгах малко настойчивия си апетит. Запазих сладкото от дюля с мисълта, че ще отнеме повече време, за да се развали. После заспах от изтощение и от това, че не можах да спя предната вечер.

Когато се събудих, чух съскане съвсем наблизо. Сигурно до мен имаше змия. Стоях напълно неподвижен и се опитвах да чуя къде се намираше. Страхът пристегна стомаха ми и ми стана трудно да дишам. Веднъж бях видял репортаж за едни змии, които наричаха „трите стъпки, защото когато те ухапят, имаш време само да направиш три стъпки, преди да паднеш мъртъв. В крайна сметка това не беше лошо предвид ситуацията, но ако ме ухапеше някоя, която да ме накара да агонизирам с часове, губейки контрол малко по малко, достигайки до пристъп на лудост... Изпитвах такъв страх от страданието, такава паника от болката. Ако умрях, исках да стане бързо, почти исках да стане така, за да се отърва от ситуацията, в която се намирах. Заслужавах си го. Струваше ми се, че съскането се приближаваше все повече, чувах и шумоленето на листата, когато преминаваше, насочваше се към мен, бях сигурен. Почти почувствах как се плъзга по тялото ми, нагоре по крака ми към врата, почти беше стигнала, щеше да ме ухапе. Затворих очи за миг и поех дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя. След това отново отворих очи и без да мръдна и сантиметър ги завъртях във всички посоки, опитвайки се да я намеря. Най-сетне успях да я видя. Все още беше свита в клона на едно дърво на три метра вдясно от мен, на около два метра височина. Тя само размърда глава от едната страна на другата, сякаш наблюдаваше нещо. Беше зелена на цвят с лек синкав отенък, леко жълтеникава отстрани, с дълга опашка, малко над метър дължина и тънко тяло, сякаш сплескано странично, почти невидимо сред листата8. Когато се плъзна по клона, видях, че има белезникав корем.

Останах още известно време така, без да мърдам, слухтейки, докато не се убедих, че бях чул именно тази, а останалото беше плод на въображението ми. Станах бавно и внимателно, наблюдавайки земята, докато се оглеждах за друга змия, но тази, която виждах, беше единствената. Поне единствената, която локализирах. Отначало си помислих да заобиколя и да се отдалеча, но после се спомних, че винаги се е говорело, че змийското месо има вкус на пилешко, че е много хубаво. Или поне това разказваха дядовците като шеги от Гражданската война и глада, през който бяха преминали. Изглеждаше като добра възможност да си набавя храна, а ако имаше и добър вкус, още по-добре. Потърсих дълга пръчка с V-образен връх, за да се опитам да захвана главата ѝ. Също така извадих ножката от джоба си, отворих я и я сложих на колана на късите си панталони. Намерих подходящ паднал клон и го оформих във формата, която ми трябваше, като подрязах единия край във форма на V, без да изпускам змията от поглед. Процесът на подготовка изглеждаше безкраен и ме изтощи максимално, макар че всъщност не изискваше значителни физически усилия.

Когато бях готов, се приближих крадешком до змията. Тя сякаш не ме забелязваше или ме пренебрегваше, но беше факт, че не ми обърна никакво внимание. Когато бях на около половин метър разстояние, вдигнах пръчката и я ударих с всички сили по главата. С първия удар остана наполовина увиснала. Ударих я още два пъти, докато не падна на земята. След това закачих главата ѝ с раздвоението на пръчката и я притиснах с голяма сила към земята. Змията се тресеше конвулсивно, съскайки непрекъснато, а аз бях ужасен. Ако я пуснех, за да я отдалеча с пръчката, можеше да ме нападне, другият вариант беше да се доближа още и да забия ножката в нея. Докато събирах смелост, се приближих и настъпих опашката със сила, притискайки я към земята в опит да я обездвижа повече. Наведох се и забих ножката точно под главата на влечугото, допряна до пръчката, като я съборих на земята. Дори и така, не спираше да се тресе, затова извадих ножката и разрязах врата ѝ докато главата не се отдели от останалата част от тялото. Тогава, поради незнание, отскочих назад от страх, че все още можеше да ме нападне. Опашката продължаваше да се размахва, пръскайки кръв от мястото, където преди това се намираше главата. Ударих я няколко пъти с пръчката, но ѝ беше все тая, затова реших да я оставя за известно време. За по-малко от половин минута тя постепенно престана да се движи, докато остана напълно неподвижна. Почуках я няколко пъти с пръчката, но не помръдна. Определено беше мъртва. Най-накрая можех да дишам спокойно.

Първият ми триумф в дъждовната гора. Човекът беше овладял звяра. Бях в абсолютна еуфория, за момент всичките ми проблеми изчезнаха като захар в чаша горещо мляко. Сега знаех, че ще оцелея и ще се измъкна оттук. Бях истински авантюрист, оцеляването ми беше в кръвта. Нищо не можеше да ми попречи да намеря изход в този зелен лабиринт и да се върна вкъщи, у дома. Бях предизвикан от майката природа и бях доказал своята стойност, способността си да се адаптирам и да оцелея. Сега знаех, че бях победител в тази неравна борба срещу самия себе си и срещу неблагоприятните елементи.

Взех змията и я разрязах наполовина с ножката, като изтръгнах вътрешностите, доколкото можах, но не без се погнуся в голяма степен. За това я хванах за единия край и се завъртях с пълна скорост, въртях се бързо и червата летяха във всички посоки. Тогава си помислих, че това е в противоречие с плана ми да бъда дискретен и да не привличам внимание, но вече имаше останки от змия навсякъде и нямах никакво желание да ги събера. Останалата част почистих с ножката, като това ме накара да потръпна няколко пъти, беше отвратително. След това я одрах. Когато беше готова, осъзнах, че имам проблем. Не можех да запаля огън, за да я сготвя, защото това щеше да разкрие моето съществуване и местоположение, така че трябваше да я ям сурова. Погледнах кървавото месо с тревога. Отрязах голямо парче и го сложих в устата си. Ако животните се хранеха със сурово месо, и аз можех да го направя. Сдъвках няколко пъти и изплюх всичко. Беше отвратителна! Имаше консистенцията на пластмаса, сякаш се опитвах да ям някоя от куклите на сестрите ми или полуизхабен хрущял. Винаги съм харесвал добре опеченото месо, никога не бих могъл да го ям недопечено и още по-малко по този начин — напълно сурово. Това, което винаги ме е отвращавало най-много, бяха нещата с консистенцията като на това месо: недопечената пилешка кожа, бекона, шкембето...

Тотално разочарован взех всички останки от змията и тези от храната си и ги зарових. След това сложих малко листа отгоре, за да ги скрия по-добре. Каква е ползата от възможността да намеря храна, ако не можех да я ям? Да рискувам да бъда ухапан от змия и да умра? За какво? Освен това имах проблем с водата. Трябваше да намеря нещо, защото все още бях ужасно жаден и ми бяха останали само две безалкохолни. Паднах на земята, потейки се изобилно от усилията, положени за улавяне на змията. Победен, изпих едно от двете безалкохолни и захвърлих кена. Нека ме открият, в крайна сметка е по-добре да умреш разстрелян, отколкото от глад, отнема по-малко време. Освен това, бях разпръснал змийски черва в радиус от два метра. Сбогом на победителя, сбогом на носещия оцеляването в кръвта си, привет на провалилия се, който щеше да умре в една дива градина. Заслужавах си го, така че не можех да се оплача. Бях убил двамата си най-добри приятели. Във всеки случай знаех, че бях гледал нещо по телевизията за водата в дъждовната гора, спомних си, че бяха казали, че е лесно да се намери едно място по определен начин, но не помнех къде.

Известно време, което не засякох, останах там, седнал на земята, с ръце, опрени на коленете и с наведена глава, с блокирал мозък, поддавайки се на момента. Примирение, конформизъм, изоставяне, отказ от живота. Самолетната катастрофа със смъртта на Алекс, гледката как застрелват Хуан, еуфорията със змията и последващото разочарование, изтощението, сънят... Твърде много неща практически за двадесет и четири часа, твърде много силни емоции. Защо Хуан трябваше да е толкова глупав и да хукне да бяга по този начин? Защо ме беше оставил сам? Поне щяхме да сме там двамата и всичко щеше да бъде различно, но не, трябваше да се опита да избяга така, така... Исках да се прибера у дома, да затворя очи и когато ги отворех, да бъда в леглото си и всичко това да беше било един по-реалистичен кошмар от обикновено, лош сън като всеки друг, анекдот, който да разкажа, когато се видех следобед с моята приятелка и приятелите ми. Започнах да плача, но почти никакви сълзи не паднаха от очите ми.

Изгубен, обезкуражен, разочарован и припаднал от умора и сън. Не знаех какво да правя. Накрая просто по инерция зарових кена, който бях изхвърлил, и станах, за да продължа пътя си, макар сега да вървях с много по-спокойни темпове, оставяйки се на течението, почти влачейки краката си. Вървях и спирах на интервали, докато стана осем вечерта. Спирките бяха все по-дълги, моментите на ходене все по-кратки. Използвах пръчката, с която си бях послужил за змията, като помощно средство, като по този начин облекчих напрежението от нараненото си коляно, въпреки че по това време вече не усещах краката си. Ходене просто за да ходя, без дори да се опитвам да си определя добре посоката, в края на краищата не бях сигурен как да го направя и почти можеше да се каже, че не ми пукаше. Защо трябваше да ги убеждавам да дойдат тук, защо? Никога не бях слушал никого, винаги трябваше да става на моето. Виж докъде ме доведе желанието ми да контролирам всичко, да командвам преди всичко. Хуан, тъпако, защо хукна да бягаш така, самоубивайки се? Ти беше виновен, аз нямах нищо общо с това. Ти беше виновен. Ти.

Когато вече не издържах, изядох една от кутиите със сладко от дюля и изпих останалото безалкохолно, скривайки всичко останало, включително едно от двете одеяла, които ми бяха останали. Защо ми бяха две? Колкото по-малка тежест носех, толкова по-добре. Освен това топлеха много когато носех раницата, имах усещането, че гърбът ми се пече, като тениската ми беше постоянно залепена за тялото от пот, което предизвикваше неудобство. Също бях започнал да изпитвам постоянно чувство на замаяност, вероятно защото бях обезводнен поради липсата на вода. Нищо чудно. Предполагаше се, че безалкохолните утоляват жаждата на момента, но не осигуряваха голяма хидратация. Един мой съученик му казваше „Йо-йо“ ефект заради захарта.

Тъй като се стъмваше и не ми се искаше да спя отново толкова неудобно върху някое дърво, потърсих малко закътано място със суха земя, направих оскъден матрак от зелени листа и клони, сгуших се завит доколкото беше възможно с малкото одеяло и с раницата като възглавница и заспах. Бях прекарал първия си ден в дъждовната гора и вече ми беше повече от омръзнало, бях изтощен и исках това да приключи по един или друг начин.