Асасин: Пясъчни Шепоти

Предговор: Шепот от Миналото

Източникът на всички легенди е пясъкът. Той пази спомените на вековете, поглъща кръвта на герои и злодеи, съхранява шепотите на джинове и пророчествата на мъдреци. В неговите безкрайни дюни се крият градове, превърнати в прах, и цивилизации, забравени от времето. Пясъкът е едновременно пазител и разрушител, свидетел на възход и падение.

Имало едно време, в сърцето на Калфата на Ал-Карим, сред златистите куполи и оживените базари, съществувал един Орден. Орденът на Сенчестите Остриета. Неговият кодекс бил изписан не върху пергамент, а в сенките, а неговите членове – не герои, а призраци. Тяхната цел била да пазят баланса, да премахват заплахите преди те да погълнат света, да бъдат острието, което реже гнилото, преди да зарази цялото дърво.

Но дори и най-острите остриета могат да се притъпят. Дори и най-невидимите сенки могат да бъдат разпръснати от изгряващото слънце на истината. Имало едно време, един асасин, чието име било изречено с почит, а после – с презрение. Един, който се осмелил да погледне отвъд кодекса, да постави под въпрос мрака, в който е бил обучен да живее. Един, който се превърнал от пазител в изгнаник, от острие на Ордена – в острие, насочено срещу него.

Всичко започва с шепот. Шепот на вятъра през дюните. Шепот на древни джинове, пробудени от дълбок сън. Шепот на кръв, пролята по калдъръма на Ал-Митхра. И шепотът на едно име, което пясъкът отказва да забрави.

Касим.

Неговото пътуване ще разкрие тайни, по-стари от самите дюни, ще събуди сили, по-могъщи от всички калифи, и ще изправи един човек срещу съдба, която може да превърне целия свят в пясък.

Част I: Сенките на Изгнанието

Глава 1: Кръв по Калдъръма

Нощта в Ал-Митхра винаги носеше хиляди гласове – далечният тътен на барабани от квартала на танцьорките, звънът на сребро от тайни хазартни бърлоги, приглушените викове на търговци, които прибираха стоката си от пазара. За Касим обаче, тези звуци бяха просто фон. Неговата нощ беше тиха. Тя шепнеше само с вятъра, който свиреше през тесните улички, и с биенето на собственото му сърце.

Тази нощ Касим не беше ловец. Беше сянка, просто още една фигура, разтворена в мрака на изгнанието. Откакто Орденът на Сенчестите Остриета го бе отлъчил, Ал-Митхра бе станала негов затвор, а сенките – негово убежище. Преживяваше с дребни, мръсни задачи – да прибере дълг, да пречупи воля, да изчезне като дим, когато работата е свършена. Не беше горд, но беше жив. И това за момента беше достатъчно.

Стоеше на покрива на стара, порутена къща, взирайки се към лунния диск, който хвърляше сребърна пътека по покривите на града. Под него, в лабиринта от улици, се намираше домът на Хаким. Хаким – стар търговец на подправки, който някога му беше давал информация, сега беше просто поредният от списъка му с жертви. Единствената разлика беше, че този път Касим не беше палачът.

Миризмата на кръв се носеше във въздуха, примесена с тежкия аромат на тамян и нещастие. Не беше прясна, но не беше и стара. Няколко часа, може би. Достатъчно, за да се вкочани ужасът.

Касим се спусна безшумно по стената, като змия, плъзгаща се надолу по камъка. Обиколи къщата, познавайки всеки процеп, всяка пукнатина. Входната врата беше разбита, дървото изпочупено, сякаш от яростен удар. Сърцето му се сви. Това не беше работа на обикновен крадец.

Вътре, мракът беше гъст, но лунната светлина, проникваща през прозорците, разкриваше достатъчно. Разхвърляни стоки, разбити саксии, преобърнати маси. И в центъра на всичко – Хаким.

Старецът лежеше по гръб, очите му широко отворени, вперени в тавана, сякаш търсеше отговор от звездите. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, а кръвта вече беше засъхнала в тъмна локва около главата му. Но не това накара Касим да замръзне.

Върху стената, над безжизненото тяло на Хаким, беше нарисуван символ. С кръв. Три преплетени остриета, заобиколени от полумесец. Емблемата на Ордена на Сенчестите Остриета. Неговия Орден.

Студена вълна премина през Касим, по-ледена от пустинната нощ. Това не беше просто убийство. Това беше послание. И беше насочено директно към него.

“Невъзможно…” прошепна той, гласът му дрезгав. Орденът не оставяше следи. Никога. Техните действия бяха чисти, прецизни, невидими. А това тук… това беше театър. Жестокост. И нещо повече.

Касим коленичи до тялото, оглеждайки раната. Не беше чист разрез. Беше назъбен, почти груб. Непрофесионален. Или… прекалено професионален, за да бъде разпознат като такъв. Убиецът искаше да изглежда така, сякаш е бил аматьор. Но символът…

Докато оглеждаше, погледът му падна върху дясната ръка на Хаким. Пръстите му бяха стиснати около малък, смачкан пергамент. Касим внимателно го измъкна. Беше малък къс кожа, върху който беше надраскана само една дума на древен арамейски:

“Пясък.”

Символът на Ордена. Думата “Пясък”. И всепроникващата миризма на кръв. Не, това не беше обикновено убийство. Това беше началото на нещо. Нещо, което заплашваше да разкъса не само Ал-Митхра, но и самия Касим. Сенките, в които живееше, изведнъж не му се струваха толкова безопасни. Някой играеше опасна игра, използвайки името на Ордена. И Касим, изгнаник или не, беше единственият, който можеше да разбере правилата.

Глава 2: Забравени Знаци

С малкия пергамент, стиснат в ръка, Касим се измъкна от дома на Хаким също толкова безшумно, колкото бе влязъл. Улиците на Ал-Митхра все още спяха, обгърнати от студената прегръдка на нощта. Никой не бе чул виковете на стареца, никой не бе видял сянката, която се бе промъкнала. И никой нямаше да разбере истината, освен ако Касим не я разкриеше.

“Пясък.” Думата отекваше в съзнанието му като звън на стара камбана. Какво означаваше? Беше ли предсмъртно послание? Предупреждение? Или просто бълнуване на умиращ човек? Но символът на Ордена… той не беше бълнуване. Той беше предизвикателство.

Касим се придвижи по покривите, прикрит от мрака, насочвайки се към своя скромен подслон – малка стая в края на търговския квартал, достатъчно скрита, за да не привлича внимание. Докато вървеше, умът му работеше на пълни обороти. Орденът на Сенчестите Остриета беше запечатан от тайни. Всеки асасин бе обучаван да заличава следите си, да бъде призрак. Символът, който видя на стената, беше известен само на посветените. Използването му по такъв брутален начин беше богохулство. Някой се опитваше да очерни името на Ордена, да предизвика хаос, да насочи подозренията към неговите членове. Или по-лошо – да го насочи към него.

Стигна до квартирата си, запали маслена лампа и седна на пода. Разгъна пергамента. “Пясък”. Огледа внимателно всяка гънка, всяка драскотина. Нищо повече. Спомни си за Хаким – старецът беше учен човек, макар и търговец. Четеше древни текстове, интересуваше се от историята на Калфата. Възможно ли е “Пясък” да не е просто дума, а ключ? Ключ към някаква забравена ерес, към някакъв древен култ?

През следващите няколко дни Касим се движеше като още по-невидима сянка. Той наблюдаваше, слушаше, събираше откъслечна информация от тъмните ъгли на Ал-Митхра. Убийството на Хаким не беше единствено. Още двама души – търговец на редки артефакти и учител по астрономия – бяха открити мъртви по същия начин: прерязани гърла, символът на Ордена с кръв на стената и по една дума на древен арамейски, стисната в ръка.

При търговеца на артефакти, думата беше “Джин”. При астронома – “Звезди”.

“Пясък”, “Джин”, “Звезди”. За Касим, това бяха парчета от пъзел, чиято картина му убягваше. Но едно беше ясно: убиецът не просто убиваше, той изпращаше послание. Послание, което изискваше знание, по-дълбоко от обикновените интриги. Знание, което се криеше в древни текстове, в забравени легенди.

Това го доведе до Голямата Библиотека на Ал-Митхра. Гигантска сграда от бял мрамор и резбовано дърво, която се издигаше като светилище на знанието. Касим мразеше библиотеките. Прекалено много светлина, прекалено много хора, прекалено много места, където да бъде забелязан. Но знаеше, че отговорите, които търсеше, се криеха именно там.

Той се промъкна вътре под прикритието на деня, смесвайки се с потока от учени, студенти и любопитни. Застанал зад една от високите колони, той наблюдаваше. Търсеше някой, който да му помогне. Някой, който да разбира древните езици и скритите значения. Някой, който не би задавал прекалено много въпроси за неговата самоличност.

Погледът му се спря върху млада жена, седнала на една от масите в по-тъмния край на залата. Тя не беше като останалите. Очите ѝ не бяха вперени в свитъците пред нея, а се движеха по-бързо, по-любопитно, сякаш търсеше нещо скрито. Косата ѝ беше прибрана на стегнат кок, но няколко непокорни кичура се измъкваха, очертавайки лице, което беше едновременно сериозно и интелигентно. Беше облечена скромно, но движенията ѝ бяха уверени.

Тя беше Лейла, една от най-младите и обещаващи архивистки на Библиотеката. Говореше се, че може да разчете всеки древен почерк и да намери скрити връзки там, където другите виждаха само прах и забрава. Касим знаеше, че ако някой можеше да разчете тези “забравени знаци” и да сглоби пъзела от “Пясък”, “Джин” и “Звезди”, това беше тя. Но как да се приближи до нея? Как да спечели доверието ѝ, без да разкрие себе си и без да я изложи на опасност?

Задачата пред него беше по-сложна от всяко убийство. Защото този път, той не трябваше да взема живот. Трябваше да спасява. И да се довери на някой, който не знаеше нищо за неговия свят от сенки.

Глава 3: Шепот от Древни Свитъци

Касим прекара остатъка от деня, наблюдавайки Лейла. Тя работеше методично, но с необичайна енергия. Прелистваше древни свитъци, сравняваше текстове, правеше бележки с бързи, уверени движения. Интуицията му подсказваше, че е на прав път. Тази жена притежаваше не просто знания, а остър ум, който можеше да прозре отвъд повърхността.

Когато слънцето започна да залязва, хвърляйки дълги сенки през величествената зала, Лейла се приготви да си тръгне. Касим я последва дискретно, движейки се като част от движещите се сенки, които се удължаваха с всеки изминал миг. Тя живееше в скромен квартал, близо до Библиотеката, в малка къща с градина, пълна с жасмин.

Касим изчака, докато тя влезе и запали фенер в къщата си. След това, събрал цялата си ловкост, се промъкна в градината. Приближи се до прозореца, който беше леко открехнат, и почука тихо.

Лейла подскочи. Тя се обърна рязко, свитъкът, който държеше, изпадна от ръцете ѝ. “Кой е там?” гласът ѝ беше напрегнат, но не изплашен. В него имаше нотка на предизвикателство.

“Моля, не се плашете,” прошепна Касим, гласът му беше тих, но ясен. “Нямам намерение да ви нараня.” Лейла се приближи до прозореца, примигвайки към мрака. Видя само силует, висок и строен, почти неразличим от дърветата в градината. “Покажете се,” нареди тя, тонът ѝ вече беше по-уверен. “Или ще извикам стражата.”

Касим знаеше, че трябва да рискува. Той пристъпи напред, позволявайки на светлината от фенера да освети лицето му, макар и само за миг. Видя лека изненада в очите ѝ, но без страх. “Името ми е Касим,” каза той. “Имам нужда от вашата помощ. Става въпрос за… забравени знаци.”

Лейла го погледна критично. “Забравени знаци? А вие сте…?” “Преди бях част от Ордена на Сенчестите Остриета,” призна Касим. “Сега съм изгнаник. Но това не е важно. Важното е, че градът е в опасност. И вие можете да помогнете да я спрем.”

Тя се поколеба, погледът ѝ се стрелкаше от него към сенките. “Орденът на Сенчестите Остриета? Това са само легенди. И защо убивате невинни хора?” “Не аз,” поправи я Касим. “Някой друг използва името на Ордена. И оставя послания. Послания, които само вие можете да разчетете.”

Той протегна трите малки пергамента през прозореца. “Пясък. Джин. Звезди. Написани на древен арамейски. Намерени в ръцете на мъртъвци. Жертви на убийства, които носят почерка на Ордена, но са по-жестоки, по-очевидни. И със символ, който не трябваше да бъде показван.”

Лейла взе пергаментите. Очите ѝ се разшириха, докато разчиташе думите. Погледът ѝ стана сериозен. “Това е… необичайно. Тези думи, всяка поотделно, не означават нищо. Но заедно…” Тя се намръщи. “Заедно те могат да образуват част от древно пророчество. Или ритуал.”

“Какво пророчество?” попита Касим, усещайки как напрежението в него нараства. “Има една легенда,” започна Лейла, гласът ѝ стана по-тих, почти шепот. “За Пясъчния Джин. Същество от древна злоба, което може да бъде призовано, когато съзвездията се подредят по определен начин. За да го събудят, са нужни три жертви, всяка от които представлява един от елементите, свързани с неговото съществуване: земя – пясък, въздух – джин и небе – звезди. Кръвта им служи като ключ.”

Касим почувства как стомахът му се свива. “Значи, тези убийства не са просто послание. Те са част от ритуал.” “Твърде вероятно,” кимна Лейла. “Но това е само част от легендата. За пълното пророчество и за начина, по който може да бъде спрян, трябва да се върна към много по-стари текстове. Текстове, които не са достъпни за всеки. Текстове, които се пазят в забранените секции на Библиотеката.”

“Тогава ще отидем там,” каза Касим решително. Лейла го погледна с лека усмивка. “Вие сте асасин, нали? Влизането в забранените секции е едно нещо. Излизането с цялата си кожа… е друго.” “Аз съм изгнаник,” поправи я той. “Познавам сенките на тази Библиотека по-добре от всеки страж. А вие познавате нейните тайни. Заедно можем да успеем.”

Тя замълча за момент, претегляйки думите му. Скептицизмът ѝ беше очевиден, но любопитството и чувството за дълг надделяха. “Добре,” каза тя най-накрая. “Но ако ме предадете, асасин, ще ви прокълна с всички забравени думи, които познавам. И ще ви издам на стражата.” “Сенките пазят своите тайни, Лейла,” отвърна Касим. “Аз ще пазя вашата. Кога можем да отидем?” “Утре вечер,” отговори тя. “Когато луната е в най-високата си точка. Тогава стражите сменят постовете си и има кратък прозорец.”

Касим кимна. Тя беше смела. И това му харесваше. “До утре вечер, тогава,” каза той и се разтвори обратно в сенките на градината, оставяйки Лейла сама с тежестта на новооткритата истина и шепота на древните свитъци, които вече не ѝ се струваха просто легенди.

Глава 4: Първият Знак на Джина

Нощта над Ал-Митхра беше обгърната от плътна, необичайна мъгла. Не беше обичайната утринна прохлада, а тежка, почти лепкава пелена, която задушаваше звуците и придаваше на всичко зловещ, нереален вид. Касим се промъкна към Библиотеката, движейки се като призрак в бялото покривало, което скриваше очертанията на познатите улици. Лейла вече го чакаше до страничния вход, облечена в тъмни дрехи, които я правеха почти невидима в мъглата. В ръката си стискаше малък фенер, чиято светлина едва пробиваше плътността на въздуха.

“Тази мъгла… не е естествена,” прошепна тя, когато Касим се приближи. Гласът ѝ беше напрегнат. “Чувствам я. Сякаш… диша.”

“Може да е част от ритуала им,” отвърна Касим, оглеждайки околността. Нямаше стражи. Идеално. “Джиновете често се свързват с елементите. Въздух, огън, вода… пясък.”

Той отвори заключената врата с лекота, използвайки набор от инструменти, които носеше винаги със себе си. Механизмът простена почти нечуто. Вътре, въздухът беше студен и застоял, изпълнен с аромата на стари книги и прах.

“Насам,” прошепна Лейла и го поведе през лабиринта от рафтове. Тя се движеше уверено, познавайки всеки коридор, всяка стълба. Касим се възхищаваше на нейната смелост и решителност. Тя не беше обучена за това, но не показваше страх.

След няколко минути достигнаха до тежки, метални врати, пазени от сложна ключалка. “Забранените секции,” обясни Лейла. “Тук се пазят най-опасните и тъмни знания. Текстове, които могат да побъркат ума на обикновения човек.” Касим разгледа ключалката. Беше древна, но солидна. “Ще отнеме време.”

Докато работеше с инструментите си, от дълбините на Библиотеката до тях достигна странен звук. Първоначално едва доловим, той постепенно се засили – като въздишка, но по-дълбока, по-зловеща. Сякаш самата сграда дишаше.

Конец ознакомительного фрагмента.

Текст предоставлен ООО «Литрес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию на Литрес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.