Жанр: Детска литература
Глава 1: Тайните на Царската библиотека
Слънцето над Ал-Захра печеше безмилостно, превръщайки златните куполи на султанския палат в ослепителни огледала, отразяващи безкрайната синева на небето. Долу, в лабиринта от улички на столицата, животът кипеше – глъчката на пазара, ароматът на екзотични подправки и прясно изпечен хляб, виковете на търговците и смехът на децата се смесваха в пъстра симфония. Но зад дебелите, хладни стени на палата, в една от най-пищните зали, принцеса Азима се чувстваше по-скоро затворник, отколкото господарка.
Днес урокът беше по дворцов етикет. Възрастната, намусена дуеня обясняваше за стотен път тънкостите на перфектния реверанс и изкуството да водиш празни разговори с гостуващи велможи. Азима седеше на копринената възглавница, облечена в рокля от най-фин тюркоаз, чийто цвят съперничеше на очите ѝ. Пръстите ѝ, които копнееха да прелистват прашни страници, неспокойно мачкаха края на ръкава.
„…и запомнете, Ваше Височество, погледът трябва да е смирен, но не и плах. Усмивката – вежлива, но не прекалено широка…“ – монотонният глас на дуенята се лееше като топъл мед, заплашвайки да приспи принцесата.
Умът на Азима обаче беше далеч. Беше в земите на древните пясъчни крале, сред руините на забравен град, за който бе чела снощи. Беше с пътешествениците, прекосявали пустинята в търсене на изгубени оазиси и скрити съкровища. Беше навсякъде другаде, но не и тук, в тази златна клетка.
Тя не беше като другите принцеси. Не се вълнуваше от нови роби, блестящи бижута или дворцови клюки. Сърцето ѝ жадуваше за друго – за знание, за тайни, скрити в дебели томове, за приключения, които съществуваха само в легендите. Нейното истинско убежище беше огромната Царска библиотека – място, което повечето придворни смятаха за скучно и прашно, но за Азима беше най-вълшебното кътче в целия султанат.
Веднага щом дуенята най-после я освободи, измъчвайки се с демонстрация на особено сложен поклон, Азима почти изтича от залата. С лекотата на газела тя се шмугна по прохладните коридори, избягвайки срещи със слуги или стражи, които биха могли да я върнат към досадните ѝ задължения. Скоро стигна до тежката, резбована врата на библиотеката.
Вътре въздухът беше различен – по-стар, по-тих, наситен с миризмата на пергамент, кожа и прах. Слънчевите лъчи, процеждащи се през високите, извити прозорци, осветяваха танцуващи прашинки и се отразяваха в златните орнаменти по гръбчетата на хилядите свитъци и книги, подредени по безкрайни рафтове, които се издигаха чак до изрисувания таван.
Тук Азима беше в свои води. Тя се движеше уверено между редиците, пръстите ѝ галеха подвързиите, очите ѝ четяха заглавия на древни езици. Днес обаче я теглеше към една по-рядко посещавана, почти забравена секция в най-отдалечения край на библиотеката – тази, посветена на старата магия и „недоказаните“ легенди. Говореше се, че някои от книгите тук са опасни, дори прокълнати. Точно това привличаше Азима.
Тя търсеше нещо конкретно – всяко споменаване на артефакти, свързани с времето. Една стара легенда, прошепната ѝ от покойната ѝ баба, разказваше за пръстен с изумруд, който можел да покаже на притежателя си нишките на миналото и бъдещето. Повечето учени отхвърляха историята като чиста измислица, но в сърцето на Азима трептеше надежда, че може би е истина.
Потънала в търсене, тя прокара ръка по един ред прашни, почти разпадащи се томове. Пръстите ѝ се спряха върху книга с необичайно грапава подвързия, без заглавие. Когато я издърпа леко, камъкът зад нея на стената помръдна едва забележимо. Сърцето на Азима подскочи. Тя огледа внимателно стената. Изглеждаше също като останалите – плътно наредени каменни блокове. Но този камък… беше леко хлътнал.
С разтуптяно сърце, принцесата се огледа. Библиотеката беше тиха, само далечният шепот на прелиствани страници от главния библиотекар отекваше едва доловимо. Тя бутна камъка по-силно. С глух, стържещ звук, той се плъзна навътре, разкривайки малка, тъмна ниша.
Азима притаи дъх. Вътре, върху избеляла кадифена възглавничка, лежеше пръстен. Не беше просто пръстен – беше великолепен. Обковът от старо, потъмняло злато се извиваше в сложни плетеници, обгръщайки голям, изумруденозелен камък. Но това не беше обикновен изумруд. Той сякаш пулсираше с мека, вътрешна светлина, а в дълбините му плуваха искрици, наподобяващи далечна звездна мъглявина. Излъчваше осезаемо усещане за… древност. И сила.
Принцесата бавно протегна ръка. Пръстите ѝ трепереха леко, докато се приближаваха към артефакта. Беше ли възможно? Беше ли намерила легендарния Изумруден пръстен на времето? Миг преди кожата ѝ да докосне студения метал и топлия камък, тя спря, осъзнавайки, че животът ѝ може би никога повече няма да бъде същият.
Глава 2: Първият шепот на времето
Колебанието на Азима трая само миг. Любопитството, онази сила, която я тласкаше към забранените книги и древните тайни, надделя над предпазливостта. С треперещи пръсти тя докосна пръстена.
В момента, в който кожата ѝ срещна хладния метал и топлия, пулсиращ камък, през нея премина лек, но осезаем трън – сякаш докоснала статично електричество, но много по-дълбоко, достигащо до самата ѝ същност. Изумрудът засия по-ярко за секунда, а искриците в дълбините му сякаш се завъртяха по-бързо. Усещането не беше неприятно, по-скоро… странно. Сякаш пръстенът я разпознаваше.
Тя внимателно го взе от кадифената възглавничка. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, но лежеше удобно в дланта ѝ. Без да мисли повече, водена от неустоим импулс, Азима го плъзна на показалеца на дясната си ръка. Очакваше да е твърде голям или твърде малък, но сякаш по магия, златният обков се сви леко, прилягайки перфектно на пръста ѝ.
В същия миг светът около нея се изкриви.
Не беше като припадък. Беше по-скоро сякаш някой дръпна рязко килима на реалността изпод краката ѝ. Цветовете на библиотеката се размазаха в ярки ивици, звуците се смесиха в оглушителен рев, а после всичко изчезна, заменено от… същото място, но различно.
Тя все още стоеше пред нишата, но светлината беше по-слаба, сенките – по-дълги. Прашинките във въздуха танцуваха по различен начин. А пред нея, с гръб към нея, стоеше фигура – мъж с богато украсена роба, който внимателно побутваше същия камък, за да затвори нишата. Мъжът промърмори нещо под носа си – думи на древен език, които Азима не разбра, но в гласа му имаше тъга и… решителност. После той се обърна и за миг срещна погледа ѝ. Лицето му беше непознато, но в очите му имаше мъдрост и сянка на тревога.
Видението трая по-малко от удар на сърцето.
С рязко вдишване Азима се озова отново в своята библиотека. Слънчевите лъчи падаха под същия ъгъл, прахът танцуваше по същия начин. Мъжът го нямаше. Нишата беше отворена, както я беше оставила. Пръстенът тежеше на пръста ѝ, изумрудът пулсираше спокойно.
Главата ѝ се въртеше. Какво беше това? Сънувала ли беше? Но усещането беше твърде реално. Пръстенът… той го беше направил. Показал ѝ беше фрагмент от миналото – може би момента, в който някой друг е скрил артефакта тук?
Тя опря ръка на рафта, за да запази равновесие. Силата на пръстена беше истинска. И опасна. Неконтролируема. Представи си какво би могло да се случи, ако някой друг го открие. Някой… като Великия Везир Зардус.
Внезапно я обзе студена тръпка. Зардус, с неговите амбиции и безскрупулни методи, никога не биваше да научава за това. Пръстенът трябваше да остане в тайна. Нейна тайна.
С бързи, решителни движения Азима внимателно побутна хлабавия камък обратно на мястото му. Той щракна тихо, сливайки се отново със стената. Нишата изчезна, сякаш никога не я е имало. Тя прокара ръка по прашните книги, за да заличи всякакви следи.
Огледа пръстена на ръката си. Беше твърде забележителен, твърде необикновен. Не можеше да го носи открито. Свали го внимателно и го пъхна дълбоко в джоба, скрит в гънките на роклята ѝ. Дори през плата усещаше леката му топлина и едва доловимото пулсиране.
Опитвайки се да изглежда спокойна, макар сърцето ѝ все още да биеше лудо, Азима се отправи към изхода на библиотеката. Трябваше да се държи нормално, сякаш нищо особено не се е случило. Просто още един следобед, прекаран сред любимите ѝ книги.
Когато излизаше от сумрака на забравената секция към по-осветената главна зала, тя почти се сблъска с висока фигура, облечена в тъмновиолетови коприни. Беше Великият Везир Зардус. Лицето му беше остро, с тънка, извита брадичка и пронизващи, тъмни очи, които сякаш виждаха всичко. Лека, почти подигравателна усмивка играеше на устните му.
„Принцесо Азима,“ – промърка той с глас, гладък като кадифе, но с ледена нотка под повърхността. – „Отново сред прашните томове? Не трябва ли да се подготвяте за вечерния прием?“
„Ваше Превъзходителство,“ – отвърна Азима, като се постара гласът ѝ да не трепне. Тя направи лек реверанс, точно както я учеше дуенята. – „Просто търсех малко спокойствие. Приемът може да почака.“
Очите на Зардус се плъзнаха по нея, сякаш търсеха нещо. За миг Азима се уплаши, че той може по някакъв начин да усети пръстена, скрит в джоба ѝ. Но везирът само се усмихна по-широко.
„Разбира се, разбира се. Младежкото любопитство е похвално нещо. Но внимавайте какво търсите в тези стари книги, принцесо. Някои знания е по-добре да останат погребани.“
С лек поклон той се отдалечи, оставяйки Азима с неприятното усещане, че думите му имаха скрит смисъл. Дали подозираше нещо? Или просто се опитваше да я сплаши, както често правеше?
Тя забърза към покоите си, без да поглежда повече назад. Щом стигна сигурността на стаята си и затвори тежката врата, тя се облегна на нея и въздъхна дълбоко. Извади пръстена от джоба си. На меката светлина на стаята ѝ изумрудът блестеше още по-мистично.
Държеше в ръцете си ключ към времето. Сила, способна да промени всичко. Но и отговорност, по-голяма от всичко, с което се беше сблъсквала досега. Тя трябваше да се научи да го контролира. Трябваше да разбере тайните му. И трябваше да го опази от хора като Зардус.
Приключението, за което винаги беше мечтала, тъкмо започваше. Но беше много по-истинско и много по-опасно, отколкото си бе представяла.