Нощна Светлина (Кръвни Връзки - Книга Втора)
- -
- 100%
- +
Докато го правеше, Куин се втренчи в Тревър. Той не пропусна момента, в който Тревър сграбчи Кат за китката... Нито емоционалния танц, който последва. Колко близка бе Кат с този мъж? Държаха се така, сякаш споделят тайна, която другите не можеха да знаят, и това му лазеше по нервите.
- Кой е този мъж с Кат? - попита Куин, когато Уорън спря да говори по комуникационната връзка.
Уорън се обърна, за да види бившето гадже на Енви. Разбра, че Кат казва на Тревър, че Енви вече не е свободна, което беше добра идея. Може би ако Тревър не се мотаеше в бара, изследователят на паранормални явления щеше да разследва другаде.
- Това е местният мазохист, който обича да бъде стрелян с тейзър от привлекателни жени.
Уорън се ухили на собствената си шега. Когато Куин не се усмихна, той съжали, че не се съюзи с Майкъл. Чудеше се дали е твърде късно да смени партньора, но след това отхвърли тази мисъл. Куин и Кейн заедно не предвещаваха нищо добро.
Тревър почувства, че някой го гледа и погледна към вратата. Не можа да скрие изненадата си, когато видя Куин Уайлдър с Уорън Сантос. Ако нямаше други подозрения, Тревър щеше да повярва, че двамата са замесени в убийствата и кроят следващия си ход. Но тази мисъл беше запазена за глупаците от местната полиция.
- Какво прави тук собственикът на „Нощна светлина“? - попита Тревър, като се обърна към Кат.
- Всички се опитваме да разрешим проблема с вампирите. - каза Кат, като погледна Куин предизвикателно. Не може да бъде! Изглеждаше малко смутен. За да изпита теорията си, тя се наведе към Тревър, сякаш шепнеше сладки думи в ухото му. - Имаш ли оръжия, които можем да използваме, за да изравним силите? - тя му намигна, като осъзна, че току-що е спечелила партньор за вечерта.
Тревър се замисли, като се опитваше да си спомни какво има в багажника.
- Да, имам някои неща в колата. - призна Тревър. - Може да се наложи да идем до нас, за да вземем и някои допълнителни, които съм скрил в сейфа с оръжия.
- Идеално.- помисли си Кат.
Докато Уорън и Куин минаваха покрай бара, вниманието на Уорън отново бе отвлечено от комуникационната връзка. Куин нямаше нищо против да закъснее. Това му даде време да разбере какво се случва с щастливата двойка на бара.
Кат видя, че Куин се приближава и бързо се отдръпна, за да не чуе Тревър. Така Куин не можа да попречи на плановете й. Тя се пресегна да вземе една бутилка и видя, че Куин е застанал между нея и бара.
- Мога ли да ви помогна, господине? - попита Кат саркастично. - Знаете, че шефовете не се допускат зад бара.
Куин се приближи още малко, въпреки че почти нямаше място. Сложи ръка на рафта до нея и тя нямаше как да се измъкне. Като видя, че търси с поглед мъжа, с който бе разговаряла... Куин изръмжа.
- Не се разсейвай тази вечер, Кат. Предупреждавам те. Това, че няма да дойдеш с нас, не значи, че вампирите не могат да влязат тук.
Кат въздъхна. Знаеше, че това е изпитан номер. Накарай някой да се чувства важен, като му намериш работа.
- Всичко ще е наред. - каза тя, като мина под ръката му и се насочи към Тревър. - И ако имам нужда от нещо, вече намерих желаещ да ми го даде.
Последните думи бяха изречени с тон на закачка. Беше лъжа, но Куин я вбеси.
Тя се усмихна тържествуващо. Знаеше, че Куин помисли, че има предвид в интимен план, а Тревър помисли, че говори за вампирския лов тази вечер. Уорън приключи в този момент и се отправи към Куин, който беше готов да тръгне.
Куин присви устни, когато застана зад Кат и се наведе, като почти допря устни в ухото й.
- Пожелавам ти безопасна вечер!
Той наблюдаваше със задоволство тръпките, които преминаха по врата и раменете й.
Кат се хвана за бара, защото почувства, че коленете й омекват. Като се опитваше да се успокои, подскочи, когато чу гласът на Майкъл зад себе си.
- Не дърпай котката за опашката прекалено, любов. - напомни й Майкъл, после кимна на Тревър, преди да отиде да се срещне с Кейн на покрива.
Тревър се намръщи при стреснатия вид на Кат.
- Той не е ли вампир?
- Не, това е мъж, който ни помага да проследим истинските чудовища. - каза уверено Кат и добави наум, че той е единственият, който не направи драма от излизането й тази вечер. - Изглежда обаче, че закъсняваме. Готов ли си да тръгваме?
*****
Кейн обикаляше по покрива, като пушеше и от време на време се протягаше. Започна да се изнервя, докато чакаше Майкъл да се появи.
- Ягуари и пуми - оплакваше се той. - Те са по-лоши от домашните котки. Всеки иска да доминира над останалите. По-добре да се съюза с койоти, отколкото да се забърквам в това.
Майкъл се качи на ръба на покрива, точно зад Кейн, като прекъсна развълнувания му брътвеж. Той се намръщи, когато Кейн незабавно млъкна и погледна настрани, когато забеляза присъствието му.
- По дяволите, Кейн! Ще говорим ли за това, което те притеснява, или не? - попита Майкъл, като се приближи.
- Или не - отговори Кейн.
- Добре.
Майкъл изчака, защото знаеше, че Кейн мрази мълчанието повече от споровете. Радваше се, когато бе прав.
Кейн отиде до ръба на сградата, като отново се отдалечи. Беше забравил как Майкъл се промъква тайно... Не беше се случвало отдавна.
- Рейвън изглежда разочарован, че армията му не беше в склада... Някой от най-свирепите липсват. Предполагам, че вампирите, които пропуснаха малкото парти, вероятно се нуждаят от място, където да прекарат деня. Ще проверя това.
Майкъл не каза нищо, когато Кейн слезе от покрива и се приземи на тротоара долу. Точно когато застана на ръба и се канеше да слезе, нещо на покрива отсреща привлече вниманието му.
Като насочи поглед натам, Майкъл улови сянка, която изчезна. Нещо в тази сянка му изглеждаше познато, но не можеше да се сети какво.
Някой преследваше Кейн или той беше мишената? Като се опита да потисне това чувство засега, той погледна надолу и се усмихна, докато падаше. Въпреки че вече не виждаше Кейн и знаеше пътя до склада, той реши да последва собствената си кръв, която сега течеше във вените на Кейн. Когато стигна до склада, той чу виковете на вампирите, които Кейн бе повалил.
Той се спря на входа и използва свръхестественото си зрение, за да види в тъмнината на огромната стая. Върху Кейн вече имаше два вампира и още няколко смятаха, че беше добра стратегия да имат няколко човека в отбор. Като влезе, той затвори вратата след себе си и пристъпи напред, когато чу ехо от гласа на Кейн.
- Аз ще се справя с това. Не им позволявай да стигнат до теб. - каза Кейн задъхано, като изви врата на вампира, който се опитваше да му изтръгне гърлото. Той се дръпна, когато зъбите се забиха във врата му. Това го накара да повали единия вампир.
Майкъл погледна учудено, но се опря на вратата.
- Добре, щом си сигурен.
Той сложи ръце на гърдите си и се облегна на метала.
- Скучно ми е... - каза той след малко и погледна към бездушните вампири, които все още не бяха влезли в битка. - Не мисля, че някой от вас ще ми окаже тази чест?
Когато Кейн успя да обезглави първия вампир, друг се насочи към Майкъл, но Кейн го хвана за коженото яке.
- Не мисля, че ще стане. - изръмжа той, като го въвлече в боя.
- Майка ти не те ли е учила да споделяш? - Майкъл се усмихна, докато наблюдаваше как Кейн го унищожава. Имаше чувството, че Кейн се нуждае да изпитва болка, за да се почувства жив. Той не се съмняваше, че Кейн щеше да е последният вампир, останал на крака. Може би този изблик на гняв щеше да помогне на приятеля му да разкрие душата си... Най-добрата терапия.
- Майка ми беше крадец. - отговори Кейн, като скочи и срита в гърдите един вампир, който тичаше срещу него. Вампирът полетя и Кейн скочи върху него. Като скочи, той се изправи на крака за секунди.
- Не вярваше в споделянето.
- И двамата знаем, че майка ти не беше крадец. - смъмри го Майкъл. - Тя беше добре възпитана дама.
Кейн получи удар по лицето и политна назад. Майкъл проследи как Кейн прелетя до него и падна в същата купчина боклук, в която Крис го бе запратил. Той въздъхна, когато забеляза, че Кейн беше целия в кръв. Кейн отново се втурна в боя, като разкъса негодниците.
- Имаш ли нужда от помощ вече? - попита Майкъл на фона на звука от счупени кости и кървави локви, които ставаха все повече. Той се засмя, когато Кейн започна да шепти едно от заклинанията на Син, но бе ударен по устата, преди да го довърши.
- Не - изрева Кейн, като изплю кръв в лицето на този, който го удари толкова силно, че му се зави свят. Като грабна дървото от един счупен стол, той го навря в устата на вампира с такава сила, че излезе от задната част на врата му.
Майкъл направи гримаса, но не се намеси. Наблюдаваше отблизо, като преброи, че три вампира бяха повалени и оставаха още четири. Кейн беше безстрашен - още повече сега, отколкото преди да бъде заровен жив. Това напомни на Майкъл за въпроса, който още не бе задал: как Кейн успя да отмени обвързващото заклинание без кръвта на любимата?
След по-малко от двадесет минути Кейн падна на колене. Той погледна през замъгления си поглед към звука от пляскане, който се приближаваше. Избърса кръвта от устата си и се опита да се изправи. Не успя и се засмя, защото подът се пързаляше от кръв.
- И победителят получава 100 лейкопласта и почивка в дома на Майкъл.
Той се наведе и хвана Кейн, за да му помогне да стане. И двамата се олюляха, преди да го задържи.
- Имаш дом? - попита Кейн, като се надяваше, че ако продължи да говори няма да припадне, преди да стигнат дотам. Знаеше къде живее Майкъл, но не искаше да си признава. Това само щеше да накара Майкъл да му се ядоса, защото не го бе посещавал. Не се гордееше от тази си постъпка, но бе имал нужда да пази дистанция.
- Да, вече съм пораснал. Освен това ковчезите не са на мода.
Той потръпна вътрешно, като осъзна, че шегата може да не се хареса на Кейн.
- Мястото е огромно. Било е музей на изкуствата във Викториански стил, докато не построиха по-модерен в Бевърли Хилс. Може би, ако се преместиш при мен мястото ще започне да ти изглежда като дом.
- Искам кученце - каза Кейн изневиделица, като се опитваше да прави крачки, за да не падне.
- Какво искаш? - попита Майкъл.
- Ако ще живеем заедно, тогава искам куче.
- Майкъл се усмихна на стария си приятел. Явно любовта на Кейн към кучетата не бе намаляла през годините.
Глава 3
- Какво става с Мика? - Ник попита Стивън, когато спряха в паркинга до църквата и паркираха между два от автобусите.
- Мика и Куин започнаха обичайния си спор кой определя правилата и Мика си тръгна, за да се успокои малко. - каза Стивън, като излезе от колата. Все още намираше за забавен факта, че всички ягуари караха.. Познахте... ягуари.
- По дяволите, те се учеха взаимно как да се бият. Не е кой знае какво, ако се сбият.
- А защо не се връща тогава? - попита Ник.
- Това е въпросът, нали? - въздъхна Стивън. - Куин мисли, че Мика е избягал, но аз знам по-добре от него.
- Какво те прави толкова сигурен? - попита Ник с любопитство.
- Защото Алисия се прибра само няколко седмици, преди той да изчезне. Мика броеше дните, когато ще може да я доведе вкъщи. Дори когато Натаниел беше жив, Мика й беше повече баща. Никога не би си тръгнал, когато тя си е вкъщи. Той сви рамене и добави:
- Или ако бе решил да изостави семейството, тогава поне щеше да я вземе със себе си.
Ник кимна, като се чудеше дали вампирите имат пръст в изчезването на Мика. Това не звучеше добре, така че за доброто на Мика Ник се надяваше, че Мика просто е избухнал и още не се е успокоил. Щеше да разпита Алисия утре.
Стивън погледна огромната църква с множеството й сложни статуи и дърворезба. Изглеждаше като внесена от Рим, което говореше за грешните пари, които имаха хората в нея. Най-богатите бяха най-грешни, затова парадираха толкова с религията си.
Истината е, че това бе мястото, където кметът на града идваше, за да се здрависа и обмени пари с мафията всяка неделя след литургия. Така, че въпросът, който си задаваше, беше... Защо момичето бе тук само посред нощ?
В църквата бе тъмно с изключение на няколко осветени прозореца на втория етаж. Доколкото си спомняше там бяха офисите. Чудеше се дали свещеникът, който остави на безопасно място в килера, живее тук. Никога не се бе замислял за това досега. Католиците бяха набожни, признаваше им го.
Вече осведоми Ник за случилото се онази нощ... Или поне по-голяма част от него. Не искаше да си спомня инцидента с дрехите на момчето от хора. Поклати глава и дръпна входната вата, като очакваше да е заключена, но тя се отвори.
- Не много умно. - намръщи се Ник, като извади ножа с дръжка от кост от ръкава си и пристъпи вътре. - Нали не мислиш, че след случилото се онази нощ, ще започнат да си затварят вратите.
- Може би както се казва... Винаги е отворено. - Стивън сви рамене, но влезе предпазливо. - А може би старият свещеник очаква гости.
- Отново казвам, това не е много умно. - отсече Стивън, като знаеше, че те не са единствените паранормални същества в сградата. - Надушвам хора горе, но има и нещо друго, което едва ли е дошло да се изповяда.
Ще отида да се уверя, че свещеникът е в безопасност. Ако намериш вампири, действай разумно и ги остави, докато не извикаме подкрепа. Стивън тръгна нагоре, като остави Ник сам да вземе решение.
Ник кимна и започна да се оглежда за килера на църквата. Обикновено колкото по-ужасни са чудовищата... Толкова по-дълбоко под земята се крият. Той не си направи труда да се скрие, защото врагът можеше да вижда в тъмното, както и той.
Като намери вратата с надпис „килер“, Ник я отвори и бързо слезе по стълбите. Той сбърчи нос от влажната и застояла миризма и кихна. Винаги бе мразил килерите.
Стивън правеше същото горе - отваряше врати и надничаше през тях. Като видя светлината, която се прокрадваше под вратата на офиса, той почука. Можеше да усети миризмата и знаеше, че свещеникът е сам.
- Ти ли си, Джуъл? - каза старият глас.
Стивън бързо отстъпи назад, когато вратата се отвори... Като се оказа с лице срещу свещеника. Милото старческо изражение с меки черти на лицето бързо се промени, той отвори уста и ококори очи. Стивън сложи ръката си, защото знаеше какво ще последва. Не остана изненадан, когато свещеникът се опита да затръшне вратата под носа му.
Като натисна вратата, Стивън влезе в стаята. Вратата се затвори, когато старият мъж се облегна на нея. Той се завъртя, грабна оръжието до него и го захвърли в стаята, като се ядоса.
- Казах ти още миналия път, че не съм вампир.
- Събудих се в килера. - напомни му свещеникът, като се подпря на бюрото си. Стивън въздъхна, когато видя старият мъж да тършува по бюрото, опитвайки се да намери друго оръжие. Той се намръщи, когато видя ръцете му да хващат един тежък телбод.
- Не искам да те наранявам - каза му Стивън. - Но ако не пуснеш този телбод, отново ще се събудиш в килера.
Той кимна с благодарност, когато мъжът бавно го пусна и се изправи. Изглеждаше малък в сравнение с него.
- Имам чувството, че не си дошъл да се изповядаш.
Все още усещаше страха в гласа на стария мъж.
- Отче, знам, че съм съгрешил. - усмихна се Стивън, но тъй като не видя реакция на шегата, той взе един стол и го завъртя. Забеляза, че мъжът потрепна от бързото движение. Той седна на стола, като сложи ръце върху облегалката. - Не се ли брои, че аз съм една от причините да си все още жив? Ако не те бях измъкнал, можеше вече да не си от страната на ангелите.
- Как... - свещеникът изведнъж изглеждаше състарен. Мина зад бюрото си и седна. - Когато дойдох в съзнание, слязох долу и видях непознати да разчистват. Бъркотията... Скрих се. Те бяха бързи и мълчаливи. Ти ли направи всичко това?
- Би ли повярвал, ако ти кажа, че имахме ангел на наша страна?
Когато мъжът вдигна глава и го погледна втренчено, Стивън продължи:
- С приятеля ми сме тук, за да се уверим, че църквата все още е чиста.
- Мислиш, че има и още? - потърка лицето си свещеникът.
- Знам, че има още. Въпросът е дали са тук.
Стивън стана. Бе оставил Ник сам за твърде дълго. Приятелят му беше известен с безстрашието си, което го притесни.
- Не искаме онази нощ да се повтори.
Свещеникът го погледна отблизо, сякаш за да се увери, че не лъже. Накрая старият мъж въздъхна и кимна.
- Добре. По някаква причина ти вярвам. Понякога пътищата господни са неведоми. Направи каквото трябва.
- Дано този път не намерим... демони и можеш да останеш в съзнание, ако обещаеш да стоиш тук.
Той си спомни казаното от свещеника, когато отвори вратата.
- Чакаш ли някого?
- Да, тя трябваше да дойде онази нощ, но... - той посочи към килера. - Обади се преди час, за да каже, че идва.
Стивън усети как пулсът му се ускорява.
- Имаше едно момиче онази нощ и трябва да разговарям с нея... Руса коса, красива. Познаваш ли я?
- Джуъл ли? - попита свещеникът. - Да, аз съм този, който трябва да я омъжи.
- Какво? - каза Стивън на висок глас. - Откога старите свещеници женят млади момичета?
- Ти си умен. - поклати глава свещеникът и каза решително. - Няма да се жени за мен... А и не те засяга. Остави това дете намира. Тя си има достатъчно проблеми с чудовищата, които вече познава. Не я въвличай във война на демони.
Стивън се намръщи. Не му хареса как звучеше казаното. Би се обзаложил на пари, че свещеникът искаше да каже мафиоти, а не чудовища. Не го интересуваха нито едните, нито другите, тъй като трябваше да се справи с друга мафия. Те обичаха да идват в „Нощна светлина“, защото това бе един от изисканите нощни клубове в града. Чувстваш се по-добре, когато знаеш, че по-ниската класа хора не може да си позволи да влезе.
Той ги преследваше от години и когато възникнеше проблем, винаги се случваше нещо и те успяваха да изчезнат. Ирландска мафия, италианска мафия, руска мафия, членове на ИРА, бивши членове на КГБ, Якудза и дори някои предполагаеми членове на илюминатите... На Стивън не му пукаше. За него всички бяха еднакви. Но понякога не беше зле да имаш някои от тях на своя страна.
- Обади ѝ се и ѝ кажи да не идва тази вечер!
Той подаде телефона на стария мъж и кръстоса ръце в очакване свещеникът да изпълни казаното.
Свещеникът пребледня. Ако се обадеше у тях и вдигне баща ѝ, Джуъл щеше да си има сериозни проблеми и вероятно щеше да се окажа в някоя улица, провисена с главата надолу. И той нямаше да се спаси, въпреки че е свещеник.
- Тя няма да дойде. - каза колебливо той, а след това го повтори с увереност, като погледна часовника на стената. - Иначе щеше вече да е тук.
Стивън се почувства разочарован, че няма да я види, но от друга страна се радваше, че е в безопасност. Имаше нужда да се разсее, затова се изправи и върна стола на мястото му.
- Ще се върна да те уведомя, когато приключим.
- Почакай! - извика свещеникът, когато Стивън отвори вратата. - Ако я видиш...
- Ще я пратя при теб. - обеща Стивън и излезе.
След като затвори вратата, Стивън поклати глава и тръгна надолу по коридора. Този етаж беше чист и трябваше да се срещне с Ник, преди да стане нещо. Като слезе долу, се огледа за Ник, но не го видя никъде.
- Добре. Къде по дяволите отиде? - измърмори Стивън и започна да отваря вратите.
Вратата на килера беше открехната и той осъзна плана на Ник.
- Тъмни места, под земята... Ами да!
Като се увери, че вдига достатъчно шум, Стивън слезе по стълбите и сбърчи нос от влагата.
- Мамка му, тук смърди!
Той се приближи до друга отворена врата и влезе. Ник стоеше пред котела с отворена врата и бъркаше нещо в огъня с желязна пръчка.
- Намери ли нещо? - попита Стивън.
В отговор Ник махна желязото от огъня заедно с остатъци от изгорял череп, от който висеше гнездото от око.
- Мисля, че може да се каже, че някои от хората в плана на липсващия човек, скоро ще изчезнат.
- Мисля, че тази църква е обичайното място, където местната мафия си върши мръсните дела. - уточни Стивън.
- В католическа църква? - попита Ник. - Нищо ли вече не е свещено?
Стивън сви рамене.
- Както се казва, нищо не е сигурно освен смъртта и данъците.
Ник пусна черепа в котела и затвори вратата.
- В нашия случай козина и котенца.
Двамата изсумтяха от смях, преди Стивън да се замисли.
- Добре, наистина трябва да сме сериозни.
Те се разделиха, като всеки търсеше в различен край на голямата стая, докато Стивън не забеляза нещо зад големите кофи за боклук, пълни с дъски.
- Ник, помогни ми с това.
Ник се приближи и помогна на Стивън да премести кофата, за да погледне отзад. Малък, тесен тунел се виеше от камъка и продължаваше направо в земята. Беше непрогледен мрак и двамата котарака не можеха да видят вътре.
- Трябва да го проверим. - заяви Ник и се приближи, за да надникне в отвора.
Стивън грабна Ник за ръката и поклати глава.
- Не, връщаме се и ще уведомя Уорън и Куин какво открихме. Една пума липсва и според мен една пума е твърде много. Не искам да прибавям и ягуар в списъка.
- Боже! - Ник се усмихна и прегърна шокирания Стивън. - Теб.. - той подуши и продължи с колеблив глас. - Теб наистина те е грижа.
Стивън нервно отблъсна Ник от себе си, като запрати ягуара в стената.
- Глупак - каза той, докато Ник се смееше. - Да се махаме оттук.
Когато стигнаха върха на стълбите, Стивън беше убеден, че Ник си е изгубил ума някъде. Църквата беше тиха като гробище и Стивън погледна коридора, който водеше до офисите гори, където чакаше свещеникът.
- Изчакай секунда. - каза Стивън. - Трябва да говоря със свещеника.
Ник сви рамене и се облегна на една скамейка.
- Здравей, Стивън. - каза един глас от нищото.
Ник подскочи и Стивън извика от изненада, преди да се препъне в собствените си крака и да падне. Ник премигна, когато мъж с тъмна коса излезе от сенките и се ухили на Стивън.
- По дяволите, Дийн! - извика Стивън, като стана от земята. - Спри да се опитваш да ме стряскаш така!
Дийн се усмихна и се облегна на една от колоните до скамейките, като скръсти ръце на гърдите си.
- За съжаление няма нужда да се опитвам.
- Майната ти! - изръмжа Стивън. - Отивам да говоря със свещеника и се връщам.
- Не забравяй да върнеш дрехата, която взе от хора. - подразни го Дийн. - Не искам да гледам как някое бедно момче няма какво да облече, за да отиде на църква.
Стивън замръзна, когато Дийн изрече тези думи и се обърна да погледне падналия.
- Дреха от хора? - попита Ник и повдигна вежди в недоумение. - Носиш дрехи от хора?
- Трансформирах се, беше спешен случай. Трябваше да спася това момиче, преди един вампир да ѝ изпие кръвта. - защити се Стивън.
- Да. - изцвърча Дийн. Същото момиче, пред което ти сритаха задника.
- Все едно на теб никога не са. - не му остана длъжен Стивън.
Дийн спря и се замисли.
- Не, не са ми сритвали задника, само са го натупвали.
- Ах! - изрева Стивън, като замахна с ръка и се загледа в друг коридор.
Ник погледна към Дийн.
- Имаш ли идея къде е скрил дрехата?
- Под леглото си. - отговори Дийн.
Ник се усмихна.
- Идеална информация за изнудване, благодаря ти.
- Няма защо. Обичам да го засрамвам... А и той все мисли, че ще му наритам задника или нещо такова.
- Садист. - каза Ник с усмивка.
- Аз съм паднал. - каза Дийн. - Нямаме много с какво да се забавляваме.
Стивън се приближи до вратата на офиса на свещеника и тъкмо щеше да почука, когато чу гласове отвътре. Единият беше на свещеника, а другият - на жена. Свали ръка и допря ухо по-близо до вратата, за да може да чуе.
Джуъл обикаляше, като се опитваше да се концентрира, но беше трудно. Първото нещо, което ѝ хрумна, когато влезе в офиса, беше момента, когато бе нападната от вампири и видя гол мъж или шифтър... Каквото и да беше. Прекара последните 5 минути, отговаряйки на въпросите на свещеника за онази нощ, но в момента имаше по-големи проблеми.