Падам Си По Нея

Зъъън! Зъън!

О, по дяволите. Извивам се и се обръщам в леглото. Протягам се, за да сложа алармата на телефона за по-късно и се опитвам да се събудя. Мразя да се събуждам рано. Ставането е толкова трудно, затова имам осем - да, осем програмирани аларми, по една на всеки петнадесет минути, само за да стана от леглото и да отида на работа навреме.

Ставам бавно, протягам се и вземам хубав топъл душ, за да се подготвя за новия ден в „Бъди“, едно от най-уважаваните модни списания в страната.

През последните три години бях личен асистент на главния изпълнителен директор, Карлос Едуардо Мораес. Това е предизвикателна и изморителна работа, която изисква много креативност и компромис от моя страна. Ходя на работа по едно и също време всеки ден, но никога не знам кога ще се прибера. Но научавам много и мога да използвам много от наученото в бизнес курсовете си.

„Бъди“ е чудесно място за работа. Изкарвам добри пари, много бонуси и успях да взема магистърска степен в добър университет - всичко това се плаща от компанията. Обичам работата си, въпреки че няколко неща все още ме притесняват - като начина, по който повечето хора там се отнасят с мен.

Добре, може би да кажа повечето хора е несправедливо. Повечето ми колеги всъщност са наистина мили. Моделите, техните агенти и хората, свързани с тях, са друго нещо. Въпреки че се опитвам да бъда мила с всички, явно се различавам от повечето, които работят в тази област.

Излизам от под душа и се връщам в стаята си, за да се облека. Спирам пред огледалото и се гледам за няколко минути - дългата си кестенява коса, обикновеното си лице. Тялото ми не отговаря на стандартите за красота, които виждам ежедневно в работата си, камо ли на стандартите, които обикновено налага обществото.

Е, това, че не отговарям на стереотипа в индустрията, не ме притеснява, а точно обратното. Лаис, най-добрата ми приятелка, казва, че съм като една от жените в рекламите на Dove за сапун - обикновена или „нормална“ жена. Аз съм типична бразилка с извити форми на тялото. Аз съм от мнозинството, което вместо размер две, носи размер дванадесет. Но наред с моделите и техните изкуствено съвършени изображения. . .

Отърсвам се от тези мисли, защото няма да ме отведат никъде и се фокусирам върху подготовката за работа и пристигането навреме. Шефът ми е страхотен, но мрази закъсненията. Да не говоря за сутрешния му ритуал.

Включвам музика и мелодичният глас на любимия ми певец изпълва стаята. Пея, докато обличам черна пола тип молив, която очертава извивките ми и бяла копринена риза с къс ръкав.

Завършвам визията си с високи токчета с телесен цвят, хубав чифт обеци и гривна. Ако има нещо, с което се гордея, това е моят стил. Може да не съм от моделите от списанието, но винаги съм добре облечена и елегантна, готова на всичко.

Нанасям грима си, когато мобилният ми телефон звъни. Забавното лице на моята приятелка се показва на екрана.

– Здрасти!

- Добро утро, Мари! Аз съм тук. Микробусът няма да ни чака!

Тя използва същата реплика всеки ден.

Усмихвам се и грабвам сакото и чантата си.

- Идвам!

Живеем в Меер, крайградски квартал на Рио де Жанейро. Работим в двата края на града и имаме късмета да имаме микробус, който кара от Мейер до Леблон, което е рядкост. Лаис слиза преди мен, в Ботафого, а аз спирам в Ипанема, където се намира „Бъди“. Офисът е много изискан и модерен и има невероятна гледка към океана.

Вземам асансьора от жилищната си сграда, като все още приглаждам дрехите си и когато стигам до приземния етаж, Лаис разговаря с един от съседите ми, Марсио. Готин, на двадесет и пет години, той притежава магазин за мъжки дрехи в местния търговски център. Но също така е истинска мъжка уличница.

- Я виж кой е тук, красивата Мариана - казва той, усмихвайки се по женкарски начин. Въпреки че ни спира дъха, знаем, че той не е подходящият тип мъж, с който да се забъркваме. Тези очи и тази усмивка може да ни привличат, но склонността му да сменя жени, както повечето мъже сменят чорапи, е гаранция за разбито сърце.

- Здравей, Марсио, добро утро! Хайде, Лаис. Закъсняваме - казвам набързо.

- О, Мари, той е толкова готин!

Лаис поглежда назад към мъжът-бонбон, докато бързаме към микробуса.

- Знам, но не е за нас. Хайде! Да вървим. Карам я да продължи с усмивка. Тя се смее, защото знае, че ако я оставя, ще си говори с Марсио и ще изпуснем микробуса.

С Лаис сме приятелки от детската градина. Израснахме в един квартал, ходихме в едно и също училище и майките ни са приятелки и до днес. Когато решихме да се изнесем от домовете на родителите си, след като навършихме двадесет и две години, нищо не изглеждаше по-естествено от това да живеем близо една до друга. Ние сме толкова близки приятелки, че можем да си прочетем мислите само с един поглед. Знам всичко за нея и тя знае всичко за мен.

Или почти всичко.

- Ами твоя готин шеф, а? Все още ли излиза с онази модна Барби? - пита тя. Не мога да не се засмея.

Лаис знае почти всичко за мен . . . Но не и това. Карлос Едуардо наистина е готин шеф, но това, което Лаис не знае, е, че всъщност съм лудо влюбена в него.

– Знам, знам! Напълно съм наясно, че Карлос Едуардо не си пада по мен. Обикновено излиза с кукли Барби и аз въобще не се доближавам до пластмасовия тип жени, които харесва. Но все пак мога да гледам, нали? И със сигурност не мога променя това, което чувствам.

- Не, сега той излиза с една Жизел Бюндхен, но с още по-големи цици - отговарям аз, смеейки се. Въпреки че съм привлечена от него, продължавам с живота си и не тая надежди. Той е страхотен, но излиза само с модели. Той винаги ще ме възприема като негов асистент и нищо повече от това.

Микробусът пристига и ние пътуваме към работа, бъбрейки през целия път. Същата група се вози в този микробус до работа всеки ден от последните три години, така че винаги е забавно. Това качествено време е от съществено значение за моето настроение сутрин след толкова ранно събуждане.

Когато стигаме до Ботафого, Лаис ме прегръща и целува леко по бузата.

- Пиши ми, когато стигнеш! - казва тя и маха за довиждане. Говорим всеки ден по време на работа. Никога не ни е пречило да си вършим работата, но разговорите помежду ни са част от нашата рутина.

Около двадесет минути по-късно стигаме до булевард Виейра Суто, една от най-богатите улици в града, а също и мястото, където се намира „Бъди“.

- Ето те и теб, малка Мари. Ти си тук! - казва с усмивка шофьорът Руан. Слизам пред сградата, вдишвайки океанския въздух, докато се приготвям да оставя зад себе си Мари - обикновено момиче, и да се превърна в Мариана Коста, компетентната асистентка на Карлос Едуардо.

Каду

Днес ще бъде тежък ден.

Три срещи, една от които с екипа, за да обсъдим предварителния преглед на изданието за следващия месец, което е пълен провал. Стотици безполезни страници, които ще отидат право в кофата за боклук. Знам, че трябва да намеря нов редактор, но го отлагам. Рене работеше с нас от векове и знаех, че уволнението ще бъде шок за нея.

Паркирам в гаража на сградата, където се намира офисът на „Бъди“. „Наследих“ модното списание от баща си като наказание за всичките неприятности, на които го подложих в младежките си години, вместо едно от по-сериозните списания от нашето портфолио, както очаквах. Сега „Бъди“ е целият ми живот.

Обличам сакото си, преди да се кача в асансьора. Поглеждам се в огледалото и ми харесва това, което виждам. Скроеният по поръчка костюм и копринената вратовръзка ми помагат за имиджа на успешен бизнесмен.

Докато чакам празният асансьор да ме отведе до дванадесетия етаж, поглеждам часовника си и се усмихвам при мисълта, че Мариана, моят свръх компетентен асистент, ще ми направи кафето и ще го занесе в офиса ми точно три минути след като пристигна.

Тя работи с мен от три години и е невероятна. Има добри идеи и е глътка реалност в някак пластичния свят, в който живеем. Човече, днес съм толкова поетичен. Поддържаме добри професионални отношения и съм истински късметлия, че мога да разчитам на някой, който преди всичко е в състояние да търпи моите настроения и да държи ежедневието ми под контрол.

Когато асансьорът спира на моя етаж, поемам дълбоко въздух и се приготвям да оставя Каду зад себе си - човекът, който е запален по музиката и плажа, и да стана Карлос Едуардо Мораес, главен редактор на едно от най-големите списания в страна. Влизам в офиса и рецепционистката ми се усмихва широко. Тя е красиво момиче, но мозъкът й е голям колкото ядка.

- Добро утро, господин Карлос Едуардо - поздравява ме тя.

Усмихвам се и кимам. Отивам до офиса си, отговаряйки на многобройните поздрави, които чувам по пътя. По пътя до офиса мозъкът ми вече е преминал в работен режим и минавам по коридора, мислейки за всичко, което Мариана трябва да направи преди срещите днес. Ще я помоля също да погледне редакторите на нашите конкуренти. Може би мога да спечеля един от тях на наша страна?

Влизам в офиса си и това, което виждам, ме разтърсва. Мариана пълзи по пода до бюрото ми, с гръб към вратата. Тя възнамерява да събере купчина документи. Оплаква се и мърмори, че документите сякаш имат крака, но всичко, което виждам, са тези невероятни крака и тялото й по начин, по който никога не съм ги виждал. Господи, къде е крила всичко това? Изведнъж става и когато се обръща, тя се изчервява. Косата й, обикновено вързана, е разпусната, което я прави съблазнителна.

- О, Карлос Едуардо, съжалявам. Не разбрах, че си тук. Изпуснах ги - извинява се тя. Не мога да сдържа усмивката си при смутения й вид. Мариана е определението за идеален човек и този й вид я кара да изглежда почти. . . човек!

- Всичко е наред, Мариана. Мога ли да очаквам кафето ми да дойде скоро или рискувам да го разлееш върху мен?

Не мога да не се пошегувам.

Тя изглежда объркана. Имаме добри отношения, но рядко се шегуваме помежду си. Аз съм забавен човек, весел, но не и на работа. Не знам какво ми става, но коментарът просто ми се стори… на място. Тя се усмихва срамежливо и не мога да си обясня реакцията ми, но усещането е същото като това, когато Родриго ме удари силно в корема по време на джиу-джицу практика. Ударът беше неочакван. Той пропусна удара и ме закова, оставяйки ме без дъх, точно както сега.

– Не. Тя се усмихва и лицето й става яркочервено.

Кой все още се изчервява в днешно време?

- Обещавам, че кафето ще е непокътнато - отговаря тя, все още усмихната. След това прибира кичур коса зад ухото си. Наблюдавам всяко нейно движение. Тя отново се изчервява, може би от погледа ми, а аз поклащам глава, опитвайки се да изляза от транса, в който изглежда съм.

- Благодаря ти, Мариана. Ще бъда в офиса си. Няма нужда да бързаш с кафето.

Опитвам се да разбера какво, по дяволите, ми се случва. Затварям вратата на офиса си и отивам направо до прозореца, молейки се красивата гледка към океана на плажа Ипанема да изтрие примамливия образ на Мариана от главата ми и да ме успокои.

Имам среща с рекламодатели след половин час и това да видят колко ме е възбудила асистентката ми изведнъж няма да ми помогне.

Мари

Боже Господи! Разбира се, нещо такова ще се случи на мен. Трябваше ли Карлос Едуардо да влезе точно в момента, в който събирам тези файлове от пода? И какъв беше този коментар за кафето? Винаги е бил мил, но не е от шеговитите. Той е съвършен професионалист, също като мен.

Телефонът звъни непрекъснато, когато вляза в офиса. Нямах време да си вържа косата, преди той да влезе и докато вървя към малкото кухненско помещение, съм на път да припадна, когато виждам отражението си в стъкления шкаф. Включвам кафемашината и хуквам към тоалетната. Косата ми е рошава и съм зачервена. Мамка му. Разбира се, той ме гледаше с насмешка. Изобщо не приличам на неговата асистентка. Поемам дълбоко въздух и се връщам в офиса си, хващам чантата си и се заключвам в тоалетната. Връзвам косата си на висока опашка - обикновена, но професионална. Оправям грима и дрехите си. Готово! Сега изглеждам много повече по начина, по който Големият шеф, както обичам да го наричам, ме вижда всеки ден.

Излизам от тоалетната и хуквам към офиса си, за да прибера нещата си там, където им е мястото, след което се връщам в кухнята. Поставям в поднос бисквитки с кафе, вода и масло. Големият шеф, въпреки че изглежда много сериозен, има апетита на тийнейджър. Той обича бисквитките. И понякога, в средата на следобеда, той ме моли да му взема пакет фъстъчени M&M от автоматите на втория етаж. Не знам как успява да остане толкова слаб по начина, по който се храни.

Дишам дълбоко, слагам най-професионалната си усмивка и почуквам, преди да отворя бавно вратата. Той стои пред прозореца с изглед към океана, вместо да седи до бюрото си и да работи усърдно.

Влизам и отивам до бюрото му, както винаги. Наливам му малко кафе, малко вода и сервирам бисквитките в пълна тишина, страхувайки се, че мога да му попреча. Може би той мисли за нещо важно, което може да промени бразилската модна индустрия. Дай Боже да не му се пречкам. Карлос Едуардо е добър лидер, но не бих искала да заставам на пътя му. Той е мил, но само до известна степен.

Чувам го да въздъхва, когато съм готова да си тръгна. Когато съм близо до вратата, неговият нисък и дрезгав глас ме спира.

- Трябва да държиш косата си пусната, Мариана. Да връзваш нещо толкова красиво е престъпление - казва той.

Когато се обръщам, той седи и отпива от кафето си с поглед вперен в компютъра, сякаш това, което беше казал, не е кой знае какво.

Може би си губя ума. Поклащам глава и се връщам в офиса си. Мисля, че сега аз съм тази, която има нужда от кафе.

Грабвам чаша и накрая включвам компютъра си. Едва стартирах Messenger и вече има шест съобщения от Лаис:

Имаме навика ежедневно да обсъждаме колко е готин Големият шеф.

Скъпа!

Здрасти! Как си?

Забрави ли ме?

КЪДЕ СИ?И аз съм на стачка с шефа. Искам да го убия.

Готиният мъж от счетоводство беше тук. Донесе шоколад и ме покани да ида на изпълнение на групата му. Искаш ли да дойдеш? Обещавам, че няма да е кънтри музика !!

Гадно е като не ми отговаряш.

Не бъди толкова драматична. Имах УЖАСНА сутрин!

По скала от 0 до 10, колко готин е „той“ днес?

Имаме навик да оценяваме колко е готин Големият шеф ежедневно.

Девет.

ДЕВЕТ? Наистина?БОЖЕ!

До после. Посетители в офиса.

Затварям Messenger, когато виждам Фернандо и Мигел. Те са мои колеги, но не ги харесвам много. Работят тук точно като мен, но непрекъснато се опитват да наложат приятелството си с Големия шеф, особено Мигел, който е някак неосведомен. Той не подбира особено и се пробва с всяка в офиса. Възползва се от каквото може.

- Така че нека го направим така… Ще ти дам луната. Ти ще ми се отдадеш... Мари Мариана...

Мигел пее песен, в която се споменава моето име, както всеки път, когато ме види.

Фернандо се смее и се опитва да го скрие, като се изкашля, а Мигел се опитва да се приближи, но аз бързам да вдигна телефона, за да уведомя Карлос Едуардо, че са тук.

- Карлос Едуардо, Фернандо и Мигел са тук. Добре, благодаря.

Казва ми, че могат да влязат и аз се изправям, за да ги въведа.

Те правят жест, като ме оставят да ги водя и когато стигам до вратата, се обръщам, за да ги въведа. Тогава ги хващам да ми оглеждат дупето. Гледам ги, а те дори не се опитват да се правят на смутени. Въвеждам ги в офиса и точно преди да затворя вратата, очите ми се срещат с очите на Карлос Едуардо. Той е намръщен.

Предполагам, че изглеждам разстроена, защото той им хвърля неодобрителен поглед и казва:

- Вие двамата отново ли тормозите моята асистентка?

- Тя е истинска красавица - казва Мигел и Карлос Едуардо го прекъсва.

- Стой далеч от нея. Мариана не е като онези въздушни глави от модния отдел - отвръща той, като звучи много сериозно

Затварям вратата шокирана. Атмосферата в компанията винаги е била игрива и изпълнена с флирт. Тук работят много млади хора и хубави жени. Но това никога не включва мен. И определено не до степен, в която Големият шеф да се намеси.

Връщам се на бюрото си и отварям отново Messenger.

Извинявай, давама задника са в стаята.

Сутринта бързо минава с поредица от срещи. А следобедът също е натоварен. Имаме предвидени три големи срещи и аз ще участвам във всички тях.

По обяд Карлос Едуардо напуска кабинета си и за първи път този ден си позволявам да го разгледам по-добре. Той е великолепен, както винаги. Тъмната му коса е рошава, сякаш е прокарал пръсти през нея няколко пъти и е с няколко сантиметра по-дълга, отколкото подобава на главния редактор на списание. Носи сив костюм, който идеално пасва на силното му загоряло тяло. Виждам леко набола брада по лицето му и макар че това би направило всеки друг мъж да изглежда небрежно, това го прави да изглежда по-секси.

- Мариана, излизам за обяд - казва той и ме изтръгва от фантазията. - Ще се върна преди два часа.

- Хм...ъъъъ... Добре - отговарям, псувайки се мълчаливо. Глупачка! Не можеш да го гледаш така, както куче гледа кокал!

Той се усмихва, изглежда развеселен, и след това заминава за обяд. Наслаждавайки се на празния офис, аз също отивам да си взема обяд. По-добре да побързам, за да бъда готова за срещите по-късно.