Ндура. Дете На Дъждовната Гора

Ндура.

Дете на дъждовната гора.

от

Хавиер Саласар Кайе

Дизайн на корицата © Сара Гарсия

Оригинално заглавие: Ндура. Дете на дъждовната гора.

Авторско право © Хавиер Саласар Кайе, 2021 г.

7-мо издание

Следвайте автора в:

 Уеб:: https://www.javiersalazarcalle.com

 Facebook: https://www.facebook.com/jsalazarcalle

 Twitter: https://twitter.com/Jsalazarcalle

 LinkedIn: https://es.linkedin.com/in/javiersalazarcalle

 YouTube: http://www.youtube.com/user/javiersalazarcalle

Всички права запазени. Пълното или частично възпроизвеждане на този документ по каквато и да е електронна или механична процедура, включително фотокопиране, магнитно и оптично записване или всяка система за съхранение на информация или система за възстановяване, без разрешение на носителите на авторските права, е строго забранено.

Посветено на всички, които като мен преживяват приключения и пътуват, без да напускат мястото си, защото те карат силата на въображението да живее в този свят.

Специално посвещение на най-добрия ми приятел, който почина преди много години, и на сина ми Алекс, който наследи името му и за когото имам големи мечти.

СЪДЪРЖАНИЕ

ДЕН 0

ДЕН 1

ДЕН 2

ДЕН 3

ДЕН 4

ДЕН 5

ДЕН 6

ДЕН 7

ДЕН 8

ДЕН 9

ДЕН 10

ДЕН 11 и 12

ДЕН 13

ДЕН 14

ДЕН 15

ДЕН 16

ДЕН 17

ДЕН 18

ДЕН 19

ДЕН 20

ДЕН 21

ДЕН 22

ДЕН 23

ДЕН 24

ДЕН 25 и 26

ДЕН 27

ЕПИЛОГ

ПРИЛОЖЕНИЕ I: речник на растенията

ПРИЛОЖЕНИЕ II: речник на пигмейски думи

ПРИЛОЖЕНИЕ III: истинско оцеляване в дъждовната гора

БИБЛИОГРАФИЯ

Други книги от автора

За автора

Приключението започва...

ДЕН 1

КАК ЗАПОЧНА ТАЗИ УДИВИТЕЛНА ИСТОРИЯ

Погледнах часовника. Нашият самолет обратно за Испания щеше да излети след два часа. Алекс, Хуан и аз вече бяхме в зоната с магазини на летището в Уиндхоек, харчейки последните остатъци от местна валута и използвайки случая да купим онзи подарък, който винаги остава за последно. Вече бяхме яли и ни оставаха само магазините. Купих за баща ми ножка с дървена дръжка и издялано името на държавата Намибия и всякакви фино издялани дървени фигури на животни за останалите. Специално на Елена, моята приятелка, купих красив ръчно издялан жираф в типично селище от африканската савана. Алекс си купи сарбакан и много стрели, като заяви, че ще играе с мишената за дартс, за да разнообрази малко играта, да я направи по-интересна, придавайки ѝ, да го наречем, по-племенен вид. В продължение на един час се лутахме тук-там с раниците на рамо, наслаждавайки се на последните моменти в онази толкова екзотична за нас страна. Докато не ни извикаха за извеждане към самолета. Тъй като вече бяхме регистрирали багажа си, отидохме директно до посочения гейт и скоро, след като му бяхме направили няколко снимки, бяхме на нашите места в самолета. Беше стар модел с четири двигателя с витла. Нашето петнадесетдневно офроуд сафари през дивата африканска савана беше към своя край и макар че щяха да ни липсват тези земи, вече ни се искаше горещ душ и хубава храна в испански стил. Във всеки случай беше жалко да си тръгнем в този момент, защото ни бяха казали, че след няколко дни ще има едно от най-впечатляващите слънчеви затъмнения през последните десетилетия и че районът на Африка, където се намирахме, беше най-подходящият, за да го видимо ясно.

Бях най-дръзкият и авантюристично настроен от тримата и в крайна сметка ги бях убедил да дойдат с мен тук — да имаш авантюристичен дух не е като да заминеш сам. Отначало не бяха склонни да се откажат от плановете си за спокойна почивка в Северна Италия за сметка на едно, първоначално неудобно фотографско сафари на място с температури над 40 градуса през целия ден и без сянка за подслон. В края на приключението те изобщо не съжаляваха, напротив, биха повторили, без да се замислят. Летателният апарат ще ни отведе на повече от хиляда километра на север до друго международно летище, където ще се прехвърлим на самолети на съвременните и удобни европейски авиокомпании, за да се върнем у дома.

След излитането на самолета започнахме да разглеждаме снимките от пътуването на цифровия фотоапарат на Алекс. Имаше една забавна снимка на Алекс и Хуан, които тичат в ужас, а зад тях разгневена антилопа гну в атака. Докато те, смеейки се и припомняйки си, приключваха с разглеждането, аз бях потънал в мислите си, гледайки през прозореца, наблюдавайки облаците, които минаваха покрай нас. Чувствах се чудесно да се прибера у дома от едно прекрасно приключение в невероятна страна заедно с двамата си най-добри приятели, които познавах от училище. Беше като в репортаж на National Geographic, от онези, които обичах да гледам по телевизията, докато ям. Едно сафари в джип 4х4 по следите на големите миграции на антилопи гну, заснемайки стадата слонове или наблюдавайки прословутите лъвове от няколко метра разстояние насред дивата африканска савана. Бяхме видели битки между хипопотами, дебнещи крокодили в търсене на плячка, хиени, жадни за мърша, лешояди, кръжащи над труп, някои странни влечуги, всякакви насекоми; бяхме на лагер в палатки в средата на нищото, бяхме вечеряли на светлината от огън на открито под ясно небе, обсипано със звезди... едно прекрасно изживяване. Особено посещението на Националния парк Етоша.

Отдолу, за разлика от това, което бяхме видели досега, всичко беше едно огромно зелено петно. Пресичахме района на екватора. Дъждовната гора покриваше всичко. Безкрайна зелена съвкупност от листа. Нещо подобно би било целта на следващото ни пътуване — изкачване с лодка по река Амазонка със спирки, за да се насладим на множеството форми на живот на това място. Вече бяхме видели необятността на една обезлесена савана и сега исках да видя величието на море от преливаща растителност и живот. За да мога да се придвижвам с помощта на мачете през почти непроходимата дъждовна гора, да се науча да си набавям храна, да се срещам с изгубени за цивилизацията племена, да видя екзотични животни и растения... но, това щеше да е догодина, ако успея отново да убедя приятелите си; а ако ли не — Северна Италия не изглеждаше чак толкова лоша.

Силен шум като от експлозия, последван от много рязко движение на самолета, ме накара да напусна фантастичния си свят. Апаратът започна да се клати във въздуха и скоро ми се стори, че съм във влакче в увеселителен парк. Озовах се легнал на пода в средата на пътеката върху една жена. Станах някак си и се върнах на мястото си, опитвайки се да не падна отново. Писъци на паника отекваха от всички страни. Настана пълен смут.

‒ Пожар, пожар, уцелеха крилото! – извика някой от другата страна на пътеката на самолета.

– Вдясно! – посочи друг пътник.

Първоначално не знаех какво има предвид, но когато погледнах през прозореца от онази страна, видях гъст пушек, от който изглеждаше, че е нощ, една трагична нощ. Самолетът правеше все по-резки движения. Някои хора започнаха да крещят. Нервният и едва разбираем глас на пилота се чуваше от високоговорителите, казвайки ни, че партизанската група в Конго, над който прелитахме, ни е ударила с ракета и че ще извършим принудително кацане. Една жена получи истеричен пристъп и се наложи две стюардеси и един мъж, който предложи да помогне, да я успокоят и да я сложат да седне. Ние тримата седнахме бързо. Закопчахме предпазните колани и застанахме в позицията, която стюардесата беше показала, когато се качихме в самолета: с глава между коленете, вперили поглед в не толкова успокояващия метален под. Бяхме ужасени. Докато бях в това неудобно положение, си спомних, че веднъж по новините бяха говорили за тези бунтовници, които разполагаха с финансови средства, защото контролираха една от мините за диаманти в страната или скъпоценния колтан — минерал, който съдържа основен метал за производството на карти за мобилни телефони, микрочипове или компоненти на атомни електроцентрали. Това беше нещо като кървава гражданска война, в която всички околни държави имаха икономически и военни интереси и която продължаваше вече над двадесет години и като че ли нямаше край.

Клатенето на самолета беше толкова силно, че ме изтласкваше напред отново и отново с такава сила, че предпазният колан се притискаше към стомаха ми, изкарвайки въздуха ми и удряйки главата ми в предната седалка. Забелязах как носът на самолета сочеше към земята и започваше шеметно спускане. Шумът беше адски, като хиляди двигатели, работещи наведнъж с пълна газ. Точно преди самолетът да достигне земята, пилотът издаде последно предупреждение по високоговорителя. Щеше да направи опит за принудително кацане на една поляна, която беше локализирал. Последното нещо, което си помислих е, че всички щяхме да загинем при сблъсъка. След това всичко беше смут, силни звуци, удари, тъмнина...

Когато дойдох в съзнание, имах много силно главоболие. Сложих ръка на челото си и забелязах, че кърви леко. Имах също синини и драскотини по цялото тяло; най-вече едно голямо ожулване със силно зачервена кожа, където ме беше притискал коланът. Прекарах пръсти отгоре и усетих силно смъдене, което ме накара да стисна зъби. Погледнах приятелите си. Хуан изглеждаше в шок; издаваше звук подобен на жалващо се сумтене и се движеше леко; Алекс... Алекс изобщо не се движеше; лицето му, преди винаги ведро и жизнено, беше напълно бледо, гримасата му беше скована, кръвта му изтичаше обилно от тила. Повиках го отчаяно, отново и отново. Докоснах лицето му, беше силно сковано, взех го в ръцете си и го разтърсих леко, викайки го, умолявайки го. Алекс беше мъртъв, мъртъв. Тази дума отекваше в главата ми отново и отново, сякаш беше нейно собствено ехо. Мъртъв.

Разстроен, безсилен пред ситуацията, се опитвах да се окопитя. В главата ми звучеше „туп-туп-туп“, вероятно от удара. Чакай малко! Не беше в главата ми. Отдалеч чувах звука на барабани в повтаряща се мелодия. Изглеждаше, че някой говори в далечината.

– Мамка му! – помислих си.

Изправих се, залитайки. В главата ми се появи идея. Ако са ни свалили партизаните, те ще дойдат тук и ще ни вземат като пленници и може дори да ни убият. Трябваше да тръгнем незабавно. Първата ми реакция беше да предупредя Алекс, но когато обърнах глава и го видях отново, осъзнах смъртта му за пореден път. Останах неподвижен в продължение на няколко секунди, докато успях отново да се окопитя. Приближих се до Хуан, който не беше мръднал от мястото си и се беше разтресъл няколко пъти, както някой, който спи и има кошмар.

– Хуан, - запелтечих аз - трябва да се махнем оттук.

‒ А Алекс? – промърмори той, без да отвори очи.

– Алекс... Алекс е мъртъв, Хуан – отговорих, опитвайки се да не рухна. – Хайде, Алекс е мъртъв и ние също ще бъдем, ако не се махнем. Мъртъв е.

Препъвайки се, започнах да търся раницата си сред хаоса, докато най-накрая я намерих. Взех я и се насочих към задната част на самолета. В тази част едната страна гореше и беше много горещо. Целият самолет беше пълен с хора, разпръснати в най-необичайни позиции, някои ранени, други опитващи се да се окопитят, а трети бяха мъртви. От всички страни се чуваха крясъци, стенания и мърморене. Стигнах до кухненската част и прибрах в раницата си всичко, което намерих: кутии с безалкохолни, сандвичи, кутии с неидентифицирани неща, вилица. Когато я напълних, се върнах при Хуан и взех раницата му, която беше върху една жена. В нея сложих няколко одеяла от самолета. Тогава си спомних за аптечката и се върнах в кухнята. Беше там, на пода, отворена и с всичко разпръснато. Взех каквото успях от нещата около мен и отидох да взема Хуан.

– Хайде, Хуан, да се махаме оттук.

– Не мога – прошепна той – всичко ме боли.

– Хайде, Хуан, трябва да станеш или ще убият всички ни. Ще оставя раниците навън и ще дойда за теб.

– Добре, добре, ще опитам – отвърна той, като се разклати леко на място.

Грабнах двете раници и излязох, като все още залитах малко от шока от удара. Трябваше да положа големи усилия, за да не спра да помогна на други хора, но не знаех с колко време разполагам и само исках да живея. Да живея още един ден, за да видя още един изгрев. Бяхме от едната страна на поляна в дъбравата. Очевидно пилотът се беше опитал да кацне тук, като се възползва от липсата на дървета, но се беше отклонил малко. Беше загубил лявото крило при удара с големите дървета. Голям димен стълб се издигаше от самолета към небето, позволявайки на всеки да го види в радиус от много километри. Навлязох леко в гъсталака и оставих раниците под едно голямо дърво. След това се обърнах с намерението да се върна в самолета, но в този момент група въоръжени чернокожи мъже нахлуха на поляната от противоположната страна на мястото, където бях. Залегнах бързо и се скрих зад един дънер. Усетих пробождаща болка в стомаха. Партизаните, някои облечени в камуфлажни дрехи, а други в цивилни дрехи, заобиколиха самолета, насочвайки оръжията си и крещейки, без да спират. Не разбирах нищо от това, което казваха, но от района, в който се намирахме, трябваше да е суахили или кой знае какво.

– Nitoka! – крещяха те отново и отново. – Enyi! Nitoka! Maarusi!1

Скоро от самолета започнаха да излизат някои озадачени и смутени пътници. Партизаните ги бутаха безцеремонно на земята и ги претърсваха старателно. Пристигаха още бунтовници. Един от пътниците, мъж, който седеше пред нас, се изнерви и стана, опитвайки се да избяга. Партизаните изстреляха няколко патрона по него с автоматите си, което предизвика смъртта му почти мигновено. В този момент на смут Хуан излезе от самолета и хукна в посока, обратна на мястото, към което всички бяха насочили вниманието си.

‒ Basi!2, Basi! – изкрещяха няколко бунтовници, когато го забелязаха.

– Nifyetua!3 – извика един, който изглежда беше водачът, когато Хуан беше на път да достигне края на поляната.

Тогава двама от тях, без да се бавят, го разстреляха с автомат в гърба. Някои от куршумите преминаха близо до мен, свистейки. Наведох глава и зажумях силно, вярвайки наивно, че това може да ме спаси от снарядите. Той падна на колене едва на пет метра от мястото, откъдето наблюдавах, и преди да се срине напълно, успя да ме види приклекнал и ми посвети последната си усмивка.

‒ Nitoka, maarusi! – продължаваха да викат по посока на самолета.

Не трябваше да полагам много усилия, за да не крещя, тъй като бях напълно безмълвен и парализиран. Не знам колко дълго съм бил в това състояние, но когато успях да се окопитя, разбрах със сигурност, че имам само един изход: да бягам, за да се спася. Взех двете раници и се отдалечих, навлизайки в буйната растителност на дъждовната гора възможно най-безшумно, което беше трудно, тъй като залитах и бях неспособен да контролирам изцяло болезненото си тяло. Не знаех накъде да поема, но ми беше ясно, че колкото повече дистанция оставя между тези диваци и себе си, толкова повече възможности да оцелея щях да имам.

Вървях в продължение на почти два часа, подтикван от ужаса, от страха от смъртта, докато краката ми не можеха повече и паднах на земята в безсъзнание. Имах чувството, че раниците бяха пълни с камъни. Лявото коляно ме болеше силно. Откакто се контузих, играейки футбол, не се беше излекувало напълно и все още ми създаваше проблеми от време на време, когато го претоварех. Отворих раницата си и извадих безалкохолно. Все още беше леко студено. Изпих го на един дъх. Потях се обилно, по брадичката ми се стичаха капки пот, сякаш току-що беше валяло или току-що бях излязъл от басейна. Задъхвах се и отварях уста, опитвайки се да поема въздух с дълбоки вдишвания. Задавих се от прекалено бързото преглъщане, започнах да кашлям силно и си помислих, че се давя. Когато успях да се успокоя малко, все още задъхан, си дадох сметка, че има по-малко светлина, свечеряваше се. Алекс загина при катастрофата, Хуан беше разстрелян; загубих двамата си най-добри приятели в един миг поради глупостта на гражданска война, която не разбирах и за която не ми пукаше. Защо не се убиват помежду си? Защо нас? Защо моите приятели, защо Алекс, защо Хуан? Копелета! Ако зависеше от мен, нека да пукнат всички заедно. Заради тях сега бях сам, на това скапано, влажно, потискащо, задушаващо място, без приятелите си. Защо аз, защо те? Смъртта на Хуан, разстрелян от тези диваци, минаваше през главата ми отново и отново, сякаш беше филм. Светлината в очите му избледняваше при последния поглед, който ми посвети... Опитах се да не мисля за това, да го скрия в някоя тайна гънка на ума си, но нямаше начин. Преди няколко часа бяхме заедно, смеехме се, докато си спомняхме смешните случки от пътуването, а сега...

Плаках дълго време, не знам колко, но ми се отрази много добре. Когато успях да спра, се почувствах много по-добре, или поне по-спокоен. Вече се виждаше, че се здрачава — тъмната дъждовна гора навлизаше в света на мрака. Трябваше да намеря място, където да мога да спя. Беше ме страх да спя на земята, особено в случай, че бунтовниците ме откриеха, но и сънят върху дърво не ми даваше спокойствие заради змиите, онези врякащи маймуни или някой друг див и гладен звяр. Трябваше да взема решение: змии или въоръжени и разярени мъже? Змиите ми се струваха по-добър вариант, поне все още не ми бяха сторили нищо. Потърсих дърво, което да изглежда лесно за катерене, трудно за змиите и да има място, където да се настаня да спя.

В този момент осъзнах невероятния брой видове дървета и растения, които имаше. От най-малките растения, почти миниатюрни, до дървета, високи повече от петдесет метра, чийто ствол стърчеше над останалите, без да му се вижда края, цяла смесица от различни видове флора, осеяна навсякъде; включително много високи палми с изтъркани нарисувани листа и дълги няколко метра с компактни и плътни съцветия4. Имаше горен слой от дървета от около тридесет метра, като някои изпъкваха силно над останалите, след това втори слой с височина около десет или двадесет метра с издължена форма като кипарисите по нашите гробища и трети слой с височина от пет до осем метра, където достигаше много по-малко светлина. Имаше и храсти, млади екземпляри от различни видове дървета, макар и малко, и слой от мъх, който покриваше почти всичко в някои части, както и множество лиани, изкачващи се по всички стволове, висящи от всички клони. Цветя и плодове от всички страни, особено в най-високите слоеве, недостижими за мен. Чуваха се също всякакви животни. Не беше лесно да ги видя, но чувах безброй видове чуруликания на птици, викове на маймуни, клатещи се над мен клони, когато някои от тях преминаваха, насекоми жужаха около цветята и навсякъде, дори някакво сухоземно животно, чиито стъпки чу като далечен шум. Пеперудите и останалите насекоми пърхаха навсякъде. Ако не беше ситуацията, в която се намирах, щях да се радвам на едно толкова красиво място, но в този момент всичко беше потенциална пречка за оцеляването ми. И всичко ме плашеше.

След кратко търсене намерих дърво, което ми се стори подходящо, и се качих с двете раници на гръб. Струваше ми се, че тежат ужасно много и коляното ми плачеше за почивка. Когато бях достатъчно високо, за да се чувствам в безопасност, но не достатъчно, за да се утрепя или да се нараня сериозно при падане през нощта, се наместих възможно най-добре между два дебели клона, които бяха почти успоредни един на друг, и се завих леко с едно от малките одеяла от самолета, които бях взел, а другото използвах за възглавница. В небето можех да съзра как невероятен брой големи тъмнокафяви прилепи махаха с криле по онзи характерен за тях начин, все едно пърхаха хаотично и се движеха импулсно5. Не знаех как да ги преброя, но сигурно имаше хиляди, които кацаха най-вече по палмите, за да ядат плодовете им, мислех си аз, или пък за да уловят насекомите, които ядяха плодовете.

Сигурно съм спал два часа на малки интервали от петнадесет или двадесет минути. Шумовете ме тормозеха от всички посоки, постоянно чувах стъпки, гласове, крясъци, грачения, пронизителни писъци, бръмчене, шепоти, едно нестихващо мърморене, което непрекъснато се усилваше и намаляваше. Дори на няколко пъти ми се стори, че чувам агонизиращия вик на дете и слонове, които ревяха. Не знаех дали беше истина или просто така ми се струваше. От време на време чувах доста обезпокоителен рев, който ме караше да си представя някакъв див звяр, който ме поглъща, докато спя. Понякога мъката не ми даваше да дишам, притискайки сърцето ми почти болка. Всеки звук, всяко движение, всичко, което се случваше около мен, беше мъчение, усещане за незабавно задушаване. Веднага щом успеех да заспя, нещо все ме караше да се събудя от уплаха. Понякога виждах проблясващи очи в мрачната нощ и, за да се опитам да се утеша, се казвах, че това е просто бухал или най-близкият му роднина по тези краища, но опитите да остана позитивен бяха краткотрайни и накрая винаги виждах котки с безскрупулни намерения или някоя опасна змия, търсеща плячка. Друг път ми се струваше, че чувам близки изстрели, периодични избухвания, но ако заслушах внимателно, не можех да чуя нищо.

– Хавиер! – чух как Алекс ме викаше –

– Да, къде си? – казах, като се събудих стреснат.

– Хавиер! – чух отново.

Огледах се във всички посоки, измъчен, очакващ, нетърпелив да видя приятеля си. Докато не осъзнах, че Алекс беше мъртъв и че съм сам и без никаква помощ насред дъждовната гора. Плашеше ме това, че не можех да разчитам на някого, който би могъл да ми помогне, с когото да споделя болката си в този момент, да споделя отчаянието си. Не биваше да се паникьосвам, за да оцелея, трябваше да прогоня лошите мисли от главата си, но ми беше невъзможно. Задушаващото усещане за самота ме принуди да се задълба в страховете си.