Падам Си По Нея

Каду

Аз съм опитен мъж, излизал съм с актриси, модели, успешни бизнес дами. Но през цялото това време никоя от тях не ме е карала да се чувствам както Мари. Може да се повтарям, но тя е специална. Тя е сладка и забавна и никога не съм бил с някой, който се държи с мен като нея, сякаш съм обикновен човек.

Не че съм знаменитост или нещо такова. Но повечето хора са много внимателни около мен, защото съм главен редактор на едно от най-продаваните списания в страната. Но не и тя. Мари се държи с мен така, както с всеки друг.

Напускаме „Барзиньо”, хванати за ръце. Сега е малко хладно, тъй като е посред нощ и усещам как тя трепери до мен. Придърпвам я и я топля с тялото си. Вървим пеша до паркинга, като се държим за ръце и аз се проклинам, че реших да дойда с мотоциклет. Слава богу, че не отиваме далеч.

Спираме до мотора ми и тя го поглежда уплашено. Очаквах комплимент, но тя ме изненадва за пореден път.

- Ще се качим на това? - пита тя и аз съм шокиран, когато тя нарича моя Харли „това“.

- Това е Харли и да, ще се качим на него - казвам, като й давам каската. Тя гледа ту мен, ту каската, сякаш няма идея какво да прави с нея.

- Това се слага на главата, хубавице - шегувам се и я щипвам за носа.

Тя се смее и казва:

- Знам, просто никога досега не съм носила. Не знам как да я сложа.

Тя навежда поглед, бузите й се зачервяват и усещам как сърцето ми се свива.

- Ела тук, ще ти помогна - отговарям аз и тя се приближава. Вземам каската от нея и я слагам на главата й, като се усмихвам през цялото време. Изчаквам да се качи на мотоциклета, когато е готова. Усещам нежните й ръце на кръста ми и преди да тръгна, казвам:

- Трябва да ме хванеш по-здраво или ще паднеш. Тя ме хваща малко по-здраво и аз се усмихвам. - По-здраво, хубавице. Дръж ме така, сякаш съм твоето плюшено мече - шегувам се аз, а тя се смее.

- Ти си твърде голям за плюшено мече и не достатъчно мек - отвръща тя и аз потръпвам, когато усещам тялото й прилепнало към моето, докато ме държи здраво.

- Аз съм мускулесто плюшено мече - шегувам се аз и тя се смее.

- Точно така. Никога не бих си взела мускулесто плюшено мече - казва тя и този път аз съм този, който се смее.

- И защо така?

- Просто ме погледни! Не съм точното олицетворение на добра форма, Каду. Мразя да ходя на фитнес - казва тя и усещам доза несигурност в гласа й.

- И не е нужно. Ти си красива каквато си - казвам и я хващам за ръка. Запалвам мотора и отивам в Леблон - второто ми любимо място в света.

Моят дом.

МАРИ

Минаваме през лагуната Родриго де Фрейтас и макар да обичам прекрасната гледка, всичко, за което мога да мисля, е горещото тяло, за което се държа. Нервна съм и пеперудите в стомаха ми се превръщат в ято луди птици. Нямам представа къде ме води, но както каза той, и аз не се чувствам готова да се сбогувам. Докато чувствам жуженето от мотора, мисля как ще потръгнат нещата оттук нататък. Въодушевена съм, но също така се страхувам. Все пак той ми е шеф и нямам представа какво ще правим оттук насетне.

Караме, докато стигаме до Леблон. Той паркира в гаража на изискана сграда близо до плажа. След като спира, слизаме от мотоциклета и той ми помага да сваля каската. Докато я поставя обратно на мотоциклета, аз се опитвам да оправя косата си, която в момента вероятно изглежда ужасно. Потръпвам нервно, но когато той се обръща и ме поглежда в очите, губя представа за всичко. Погледът му е напрегнат. Никога не съм виждала някой да ме гледа по този начин. Чувствам, че той се опитва да научи всичките ми тайни. Погледът му се насочва към устните ми и когато си мисля, че най-накрая ще ме целуне, той просто облизва устните си, усмихва се и ми подава ръката си, за да го последвам. Чувствам се объркана, привлечена и омагьосана. Никой от другите момчета, с които съм излизала, не се е държал така в мое присъствие и се чувствам...прелъстена.

Хващаме се за ръце и той ме отвежда до асансьора, натиска бутона за последния етаж и се обръща към мен. Аз се усмихвам и той ми се усмихва. Като ме придърпва към себе си, той опира чело в моето.

Издишва дълбоко и казва:

- О, Мари... Какво ще правя с теб?

Преди да мога да отговоря, асансьорът се отваря и той го задържа, за да изляза. Тогава отново ме хваща за ръка. Минаваме през малък коридор само с две врати, по една от всеки край. Вървим към едната. Той изважда ключодържател от джоба си и отваря вратата. Разбира се, само дето не припадам, когато виждам колко невероятен е апартаментът му. Толкова е красив и така добре украсен, че стоя до входа, защото се страхувам, че случайно ще се блъсна в нещо и ще го счупя. Аз съм непохватна като слон в стъкларски магазин.

Той се разхожда из стаята и когато осъзнава, че не го следвам, се обръща и ме поглежда с насмешка.

- Харесва ли ти? - пита той, като ме гледа по странен начин. Объркана съм какво има предвид.

- Разбира се. Хубаво е. Аз просто... Спирам, без да знам как да го кажа.

- Ти просто си... - настоява той учудено.

- Малко съм непохватна. Притеснявам се, че може да счупя нещо.

Изражението му се променя и той се усмихва, като показва трапчинки.

Покровителке на застрашените необвързани жени, помогни ми да не си падна по мъж с трапчинки!

Той се приближава към мен, усмивката му е широка и ярка и преди да мога да кажа или помисля за нещо друго, той ме взема на ръце и ме вдига, сякаш съм перце.

- О - прошепвам аз, все още уплашена. Притиска ме към гърдите си, минава през голям коридор и влиза в кухнята.

Той ме слага на земята внимателно, след това прокарва ръце нагоре по ръцете и раменете ми и още по-нагоре, докато стигне лицето ми. Каду никога не отклонява поглед и докато гали лицето ми, той се приближава и ме целува нежно по челото. Краката ми треперят и птиците и пеперудите в стомаха ми воюват, което ме кара да се чувствам така, сякаш ще припадна всеки момент. Той бавно се отдръпва и се усмихва, след което отново поема дъх и се отправя към хладилника.

КАДУ

Не знам какво ми става. Никога досега не съм се чувствал така в близост до жена. Всичко, което искам да направя, е да се грижа за нея, да я докосвам, да помириша парфюма й. Дори не сме се целували и въпреки това знам, че когато го направим, това няма да е като никоя друга целувка, защото Мари е различна. Когато тя застана в хола и се огледа, аз помислих объркването й за интерес. Рядко довеждам някого, освен ако не организирам парти или събиране, но когато това се случи, жените обикновено оглеждат къщата и се чудят кое колко струва. Все още се смея, когато си спомня невинното й признание, че се страхува да не счупи нещо. Тя е прекрасна и толкова различна от жените от моя свят. Как така никога преди не съм го виждал? Как не съм забелязал това, което винаги е било пред очите ми?

Искам я, но в същото време се страхувам. Не става въпрос за секса, сега го знам. И знам, че би било лесно да се влюбя в нея, но въпросът е наистина ли съм готов да се влюбя?

Отивам до хладилника и взимам продуктите, за да направя омлет, а когато се обръщам виждам как тя стои неподвижно и си играе с ръце. Почти не разменихме нито дума, просто стояхме там, наслаждавайки се на присъствието си. Сякаш думите са излишни. Но знам, че трябва да говорим, дори да разменим само няколко думи. По дяволите. Чувствам, че отново съм на петнадесет.

- Защо не пуснеш музика, докато вечеряме, Мари? Посочвам уредбата, която се намира точно зад нея. Обичам музиката и всяка стая в къщата има стерео уредба.

- Разбира се. Някакви предпочитания? - пита тя с усмивка.

- Не, ти избери. Обичаш ли омлет? - сещам се да попитам аз.

- Обожавам. Все още усмихната, тя се обръща към уредбата. Виждам как гледа плейлиста, когато изведнъж се усмихва широко.

- Да не намери нещо по твой вкус? - питам аз. Тя пуска музика, която изпълва стаята.

- О, Каду, имаш толкова много хубави песни! Обичам всякаква музика. Поп, бразилска музика, рок - казва тя, като сяда на стол в средата на кухнята, докато от колоните звучи романтична песен. Пее се за това да откриеш някой, който може да върне изгубените чувства към живота, дори сред толкова много хора.

Опитвам се да не се съсредоточавам върху текста, но той отговаря на начина, по който се чувствам в момента. Този тъмнокос ангел ме омагьоса напълно и ще трябва да се спра или ще направя предложение за брак на Мариана преди края на нощта. Господи! Как се стигна дотук?

Тя продължава да говори по малко, да говори за музиката, която харесва, а аз я следвам, като се опитвам да въведа ред в обърканите си мисли. Когато омлетът е готов, го сервирам с портокалов сок. Предлагам малко бекон, но тя отказва.

Говорим, докато ядем и аз я разпитвам за живота й - какво харесва и местата, които обича да посещава. Разговорът е приятелски и тя ми разказва за приятелството си с Лаис - момичето, което целуна Родриго по-рано днес, за любовта си към музиката и за забавните семейни събирания. Мари е отпусната, забавна и умна. Извън офиса тя е съвсем различна от компетентния и сериозен служител, когото познавам. Тя ми разказва историята за кучето на неин приятел, която така ме разсмива, че ми потичат сълзи от очите.

- Ти си толкова различна от асистентката ми Мариана - шегувам се аз и тя отново се изчервява. Изчервеното й лице ме влудява.

- О, Каду… това ми е работата. Знам, че имаш нужда от компетентен човек, който да ти помага. Не мога да разказвам тези истории, за да забавлявам хората, докато съм там - казва тя и се смее, но очите й изглеждат малко тъжни.

- Какво има? Не ти харесва работата ли? Стомахът ми се свива от мисълта, че не й харесва да работи с мен.

- Не, проблемът не е в това. Обичам работата си. Научавам много от теб и обичам това, което правя.

- Но...

- Няма но.

Тя се усмихва, опитвайки се да сложи край на разговора.

- Кажи, Мари. Сега съм любопитен и притеснен.

Дали не ме използва, за да получи повишение?

- Просто нямам причина да бъда мила с хората там. Не познавам никого достатъчно добре - отговаря тя и се усмихва, но чувствам, че има и друго, което не казва.

- И на какво се дължи това?

- Ами... Тя се замисля, след което казва - Всички там са толкова различни от мен. Говоря с всички и, не ме разбирай погрешно, но... Просто не мисля, че съм типа приятел, с който те са свикнали.

Тя се усмихва и аз губя контрол за момент.

- Но не искам да говоря за работа. Подписала съм договор за поверителност пред шефа ми, така че не мога да говоря много за компанията, съжалявам - казва тя, след което се усмихва. Не мога да не се засмея на шегата й.

Стоим в кухнята и си говорим, смеем се и си играем на фона на музиката. Разговорът ни е непринуден и Мари може да говори за всичко. Тогава тя се прозява и аз поглеждам колко е часът. Леле! Пет и половина сутринта!

- Ела! - Скачам от стола и тя ме поглежда със сънен и объркан поглед. - Искам да ти покажа нещо.

Мари поглежда кухненския часовник и започва да се съпротивлява, но аз я спирам.

- Еха, Каду! Пет и тридесет! Трябва да се прибирам вкъщи! Вдигам я отново на ръце и тя се смее.

- Ще те закарам по-късно, но трябва да видиш нещо, преди да тръгнеш. Тя се смее по-силно и я отвеждам в другата част на апартамента, където е спалнята ми. Отварям вратата, докато още я нося на ръце и тя поглежда право към големия прозорец.

- Уау, каква гледка! - казва тя и аз я слагам на леглото. Сядам зад нея и я придърпвам към себе си. И двамата наблюдаваме изгрева от прозореца. Гледката е наистина красива, а плажът Леблон е долу. Небето е цветно и невероятно като картина от Импресионизма.

Грабвам дистанционното на уредбата и като по план започва да звучи перфектната песен. И тогава решавам да направя това, което искам да направя цяла вечер.